Найджел Маккрери - Паяжината

— Знаете ли къде е открит велосипедът на Саймън Викърс?

— Пред къщата на собственика на колата.

Сам се замисли за миг.

— Лесно ли е да се открадне такъв модел?

— Обикновено да, но тази е имала сложна компютърна система за заключване, така че съм изненадан.

— А ако крадецът е бил специалист по компютърни програми?

Уилямс сви рамене.

— Възможно е, но със сигурност е знаел какво върши.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че си имаме работа с хладнокръвен убиец.

Въпреки ентусиазма си, Сам знаеше, че не би могла да събере всички необходими доказателства сама. Може би имаше шанс да убеди Том Адамс, че теорията й е вярна, но се нуждаеше от помощ. При тези обстоятелства можеше да се обърне към един-единствен човек: Марша Евънс. Отдавна не се бяха виждали. Два пъти бе разговаряла с нея по телефона и дори бяха решили да излязат заедно, но бе принудена да отложи срещата в последния момент заради професионални ангажименти. Може би ако сега се появеше при нея, би изглеждало малко цинично, но нямаше друг избор. Надяваше се това да не се отрази на приятелството им. Напоследък бе прекъснала връзка с доста приятели и те вече й липсваха.

Няколко минути след единайсет часа караше по булеварда към съдебномедицинските лаборатории в „Скривингдън“. Въпреки безспорната красота на зимния пейзаж, Сам мечтаеше за по-топло време. Би се радвала снегът да се стопи, макар и да й допадаше мисълта за бяла Коледа. За съжаление, студът бе донесъл допълнително напрежение, но ако настъпеха по-приятни дни, част от него щеше да намалее. Преди седмица бе извършила аутопсия на дете, починало от хипотермия, а жертвите на злополуки и самоубийците ставаха все повече, както винаги през сезона на радостта. За жалост прогнозата бе, че времето ще остане мразовито още няколко дни.

Сам мина през портала, паркира пред лабораторията и влезе. Обичаше да посещава „Скривингдън“. Тук се чувстваше като дете, пуснато на воля в магазин за играчки. Навсякъде виждаше учени с бели престилки и плътно прилепнали латексови ръкавици, които изследваха множество предмети, от якета до бельо, и търсеха частици с надеждата да попаднат на неоспоримо доказателство за нечия вина или невинност. Дълги години „Скривингдън“ бе главната лаборатория на Министерството на вътрешните работи, пряко подчинена на полицията и властите. През последните няколко години бе станала полунезависима и работеше за страната, която предложи по-високо възнаграждение, а съдебномедицинските изследвания не бяха никак евтини.

Скоро Сам откри кабинета на Марша. Почука на вратата и влезе. Стопанката на офиса стоеше в далечния му край и поставяше етикет на чифт камуфлажни панталони. Новодошлата любезно я поздрави.

— Добро утро, Марша. Отдавна не сме се виждали.

Тя се обърна.

— Мили боже, виж ти кого довя снежната виелица. Проблем ли имате, доктор Райън?

Винаги, когато й бе сърдита, Марша се държеше студено и я наричаше „доктор Райън“.

— Всъщност не, отбих се да видя как я караш.

Марша не прекъсна работата си.

— Живееш и работиш в другия край на областта. Сигурно просто си минавала край сградата.

— Трябваше да свърша нещо тук и се възползвах от възможността да се видя с теб.

— При кого?

— Моля?

— При кого имаше работа?

Сам се предаде.

— Добре, добре, дойдох при теб. Нуждая се от помощ. Сега доволна ли си?

Марша кимна.

— Да. Е, ще ми кажеш ли какво искаш?

— Само ако приемеш покана за обяд.

— Не се подмазвай, Сам. Не съм те виждала от седмици, а когато най-сетне благоволи да наминеш, го правиш, защото искаш нещо, а не просто да си побъбрим.

— Извинявай. Опитах се да намеря време, но не успях.

Марша я изгледа гневно и въздъхна.

— Нека те почерпя. Ще наваксаме пропуснатото.

Жената прекрати заниманието си и втренчи поглед в приятелката си.

— Първо ми кажи какво трябва да сторя в замяна.

— Разследвам смъртта на младеж на име Саймън Викърс.

— Момчето, което загина на Хърдън Хил? — Сам кимна. — Прочетох за случая във вестниците. Стори ми се, че всичко е ясно.

— Не се оказа толкова просто, но не успявам да убедя полицията.

— Мислех, че въртиш Том Адамс на малкия си пръст.

— Аз също. Явно чарът ми отслабва.

— Какво искаш от мен?

— Не мога да се справя без помощ, а не познавам друг човек, на когото бих могла да се доверя.

Марша продължи работата си.

— Трябва да помисля.

— Е, ако можеш да се освободиш за малко, да се видим в един часа в „Дог енд Дък“?