Найджел Маккрери - Паяжината

Марша вдигна глава.

— Не е ли малко далеч?

— Струва ми се подходящо място за разговор на четири очи.

Марша изведнъж издърпа два дълги снопа косми от панталоните, които изследваше.

— Това е достатъчно. Едва ли ще се измъкне със сладки приказки.

Сам се приближи.

— Какво откри?

— С малко късмет, косми, идентични с тези на крадеца. Собственикът на този страхотен марков костюм и две негови приятелчета са ограбили над петдесет къщи за две седмици. Досега, следвайки съвета на собствените си адвокати, не са обелили дума. Ако ДНК съвпадне с пробата от последното местопроизшествие, негодникът ще загази.

— Спомена, че са били трима. А другите?

— Трябва да се съобразяваме с бюджета, Сам. Откакто работим на пазарен принцип и ни се отпускат все по-малко средства, полицията може да си позволи изследване само на една дреха.

— А двамата съучастници?

— Как мислиш? — Марша се засмя ехидно. — Ще се отърват безнаказано.

— Това е нелепо.

— Не, такъв е законът. Преди да кажеш нещо, да, съдебната система е в ръцете на счетоводители и алчни мазни адвокати, а никой не дава пет пари.

Сам застана още по-близо до приятелката си.

— Има още нещо дребно, с което би могла да помогнеш, ако не възразяваш.

— Какво е то? — попита Марша, без да я погледне.

— На мястото на инцидента е открита бутилка от уиски. Питах се дали е възможно да установиш каква марка е било. Може би ще попаднеш и на нещо друго, което би било от полза.

Марша се замисли върху молбата й.

— Не мога да ти отговоря веднага.

Сам смутено кимна.

— Ще се видим в един часа в кръчмата, нали?

— Може би.

Доктор Райън се обърна и излезе.

Доминик Пар знаеше, че трябва да действа бързо. Въпреки че неочакваното посещение на патоложката го бе разтревожило, информацията, че вероятно Саймън е убит, можеше да се окаже ценна. „Преструвай се на пасивен — помисли си той — и ще бъдеш изненадан колко неща ще ти разкрият хората.“ Изведнъж пред него се бяха разкрили възможности, за които по-рано само бе мечтал. Може би най-голямата услуга, която му бе направил приятелят му, бе, че е убит, а не загинал при нелепа катастрофа. Най-сетне щеше да се измъкне от тази мрачна къща, да се отърве от натякванията на слабоумната си майка и да заживее така, както желае. Парите, с които щеше да се сдобие сега, биха му осигурили охолен живот. С тях би могъл да отиде където поиска, да направи всичко, което му хрумне, и да се радва на разкош. Саймън се бе страхувал от Паяка, но не и той. Време бе да го накара да си плати. Най-сетне плановете, които бяха кроили заедно, щяха да бъдат осъществени. Саймън нямаше да участва в това лично, но духът му винаги щеше да бъде с Доминик. Все още го закриляше, дори от гроба. Струваше му се малко страховито, но Саймън неведнъж бе казвал, че са приятели завинаги.

Единствената реална заплаха идваше от Рики и любопитната му леля. Но Рики щеше да държи езика си зад зъбите, защото бе затънал почти колкото него. Засега трябваше само да състави план, да предвиди всичко до най-малката подробност, без грешки, неточности и заблуди. Макар и да знаеше, че не е умен колкото Саймън, бе запомнил един-два урока от приятеля си и се чувстваше уверен, че може да ги приложи. Първо, щеше да посети родителите на Саймън, за да се сдобие с копие от файловете, за които бе споменала доктор Райън. Нямаше да бъде трудно. Достатъчно бе да намери претекст и щяха да го пуснат в дома си; особено ако изглежда дълбоко скърбящ. После щеше да изпрати копията чрез Мрежата на Паяка, естествено, придружени с коментар. Би трябвало да го накарат да затрепери. Следващият му ход щеше да бъде да поиска скромна сума и най-сетне да уреди живота си. Нямаше да прояви алчност, бяха му нужни само достатъчно пари, за да прекара живота си в охолство. Тихо се засмя, когато си представи обещаващото бъдеще. Взе якето си от облегалката на стола и го облече. Преди да излезе от стаята, хвърли поглед към снимката на Саймън, която държеше върху компютъра си.

— Благодаря ти, Саймън, благодаря ти, че беше мой приятел и че се погрижи за мен.

Прокара ръка по рамката, преди да се отправи към бараката в двора, където държеше колелото си, и да потегли към дома на семейство Викърс. Никога в живота си не се бе чувствал така преливащ от енергия.

Сам пристигна в „Дог енд Дък“ с леко закъснение, но все още нямаше и следа от Марша. Реши да поръча питие и ако приятелката й не дойде, докато го изпие, да се върне в „Парк“ и отново да помисли. Миг след като седна, Марша изведнъж се появи до нея с тънка кафява папка в ръце.