Найджел Маккрери - Паяжината

— Когато извърших повторната експертиза на тялото на Саймън, открих, че подезичната му кост е счупена.

— Смяташ, че е бил удушен и катастрофата е била инсценирана, за да прикрие престъплението?

— Не се случва за първи път. Помниш ли онзи негодник, който беше удушил жена си, а после сложил тялото й върху релсите, за да изглежда като самоубийство?

— Той се отърва, нали?

— Да, но само заради някаква формалност.

— Защо Тревър не е забелязал тази подробност?

Сам сви рамене.

— Случва се. Тялото бе станало на пихтия след пожара, нищо чудно, че я е пропуснал. Проблемът при този случай е, че всички го разследваха с предубеждение и се съсредоточаваха върху очевидното, а отхвърляха всяка улика, която би доказала нещо по-различно.

— Какво мисли сега?

— Не ми говори.

— Лошо, а?

Сам кимна.

— Много лошо.

— Аз не бих се притеснявала толкова. Мъжкото му достойнство е било засегнато, това е. Скоро ще му мине.

— Не съм толкова сигурна.

— А аз съм. Въпреки всички приказки за равноправие мъжете все още се дразнят, когато жените демонстрират превъзходството си, но просто ще трябва да свикнат с мисълта, че няма да отстъпим и ще ставаме все по-добри.

Сам се усмихна на приятелката си, доволна, че тя споделя убежденията й.

— Сигурна ли си, че костта не е счупена при катастрофата? — продължи Марша.

— Напълно.

Марша се отпусна на стола си.

— Каквото и да се случи, „не казвай нито «никога», нито «винаги»“.

— Всяко правило има изключение и случаят е точно такъв.

Марша добре познаваше приятелката си и не би дръзнала да спори с нея по въпросите на патологията.

— Какво казва полицията?

— Искат повече доказателства, преди „да бъдат отпуснати средства“. Мисля, че това е дежурна фраза.

— Е, какво мога да направя аз?

— Първо бих искала да посетиш мястото на катастрофата и да потърсиш нещо, което може би е пропуснато.

— Не го ли направиха вече момчетата от „Пътна полиция“?

— Да, но не така щателно, както би трябвало, защото са мислели, че се касае за катастрофа, а не за убийство.

Марша кимна.

— Добре, имам няколко неизползвани свободни дни. Ще видя какво мога да направя. Без обещания обаче. Може би не е останало нищо, особено след този сняг.

Сам се усмихна на старата си приятелка.

— Още нещо. Когато отидеш, оглеждай се за един възрастен бракониер.

Марша повдигна вежди.

— Когато бях там, той се появи изневиделица.

— Също като шефа ми.

— Бил е свидетел на катастрофата, но няма да съдейства, поне не официално. Мисля, че знае нещо важно, и трябва само да намерим начин да го накараме да ни каже какво е видял. Още по-важно е да го каже на полицията.

— Ще трябва да използвам чара си.

— На твое място бих почакала първо да го видя, преди да кроя такива планове.

— Толкова ли е страшен?

Сам кимна, а Марша сви рамене.

— Виждала съм и по-страшни.

Сам я погледна.

Марша направи гримаса на ужас и двете избухнаха в смях.

Най-сетне Сам успя да намери подходящо място за паркиране пред главната сграда на Противопожарната служба, където се намираха специалистите по разследване на пожари. Докато вървеше към отдалечения край на зданието, следвайки табелите по паркинга, погледът й бе привлечен от ново червено БМВ Z3 спортен модел. Необяснимо защо, бе убедена, че принадлежи на Уебър. Колата бе прекалено бърза и екстравагантна за собствения й вкус, но подхождаше на човек, който обича да живее на висока скорост.

Сам се изкачи по дългото стълбище към офиса на следователския екип, доволна, че в кръчмата бе пила само безалкохолно. Марша имаше навик да я напива дори когато се виждаха за „по чашка набързо“, а тя знаеше, че трябва да бъде с бистър ум, ако иска да извлече полза от следобедната среща. За щастие, Ребека Уебър се бе съгласила да я приеме веднага. Сам бе сигурна, че на нейно място не би била толкова отзивчива. Почука леко на вратата, на която имаше табела: „Старши следовател“.

— Влез!

Сам отвори вратата. Посрещна я висока привлекателна жена на около трийсет години, с дълги кестеняви коси, които бе прихванала високо над тила си, за да открие красивото си лице. Усмихна се и й подаде ръка.

— Вероятно вие сте доктор Райън. Приятно ми е да се запознаем, въпреки че толкова съм слушала за вас, че ви чувствам като стара приятелка.

— Поласкана съм.

— Заповядайте, седнете.

Посочи й стол, седна срещу нея и заговори по същество.

— Разбрах, че имате друга версия за катастрофата на Хърдън Хил.