Найджел Маккрери - Паяжината

Тя стана по-сериозна.

— Слушай, не мисли, че се опитвам да те поучавам, но сигурен ли си, че постъпваш правилно?

Когато сервитьорът донесе основното ястие, той поклати глава.

— Разбира се, че не, но бих искал да опитам.

— Разликата ви е повече от двадесет години.

— И какво от това?

— Много хора биха се почувствали засегнати, включително и ти. Какво мислят родителите й?

— Има само майка, баща й е починал преди няколко години. Мисля, че вече съм успял да я омая.

— Навярно имаш повече общи неща с нея. — Сам най-сетне остави ножа и вилицата си и го погледна снизходително. — Е, очевидно си взел твърдо решение.

— „Взели“, за да се танцува танго, са нужни двама.

Тя остана загледана в него няколко мига. Харесваше Тревър въпреки многобройните му недостатъци. От години бе неин приятел и довереник и я бе измъквал от доста неудобни ситуации. Най-сетне кимна.

— Да, бих се радвала да ти кумувам.

Лицето на Тревър засия. Наведе се над масата и я целуна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Сам.

Комплиментът му я накара да се изчерви. Щом забеляза това, той шеговито подхвърли:

— Внимавай да не загубиш пръстените.

Тя поклати глава и широко се усмихна.

— Няма, обещавам.

Когато Сам потегли към дома си, бе завалял сняг. Леденият вятър понасяше ситните снежинки ту в една, ту в друга посока, сякаш се чудеше накъде да задуха. Полепваха по предното стъкло на колата й за миг, преди да се плъзнат надолу и чистачките да ги отстранят. Докато се отдалечаваше от малкия площад, тя хвърли поглед назад към катедралата. От изток бяха дошли сиви облаци, които заплашително надвисваха над огромното здание. Храмът ясно се открояваше на фона на тъмното заснежено небе. Сам не обичаше снега; краката й премръзваха от него и цялата затреперваше. Коледните картички й доставяха радост, но те бяха единственото приятно нещо през зимния сезон. Все пак гледката бе красива. Всичко, от мръсните улици до калното поле, бе скрито под свежа бяла пелена. Когато сви от главната улица по неасфалтираната алея към дома си, вече валеше на парцали и натрупваше все по-бързо.

Сам бе доволна, че фермерът, чиято собственост бе земята, върху която бе построена къщата й, най-сетне бе решил да заравни алеята и да запълни множеството дупки, които от ден на ден й се струваха все повече. Не съжаляваше, че бе сменила шикозната си кола с рейндж ровъра, който караше сега. Тревър бе убеден, че това е поредният й моден аксесоар, но грешеше. Имайки предвид променливото време в областта и затънтените места, които се налагаше да посещава, Сам смяташе джипа си за незаменим.

Въпреки че Тревър и предстоящата му женитба не излизаха от мислите й, те не бяха единственото, което я тревожеше. Необяснимо защо, не можеше да забрави изражението на опечаления баща пред съдебната сграда. Отчаянието и безнадеждността в очите му не преставаха да я терзаят. Самата тя бе преживяла доста трагедии, професионални и лични, и вече притежаваше достатъчно твърдост, за да преодолее всичко. Но бащата на загиналото момче я бе накарал да осъзнае, че не може да бъде безразлична към чуждото страдание.

Най-сетне се озова на пътеката пред къщата си и чакълът изхрущя под гумите. Заключи джипа, вдигна качулката на палтото си и понечи да тръгне към входната врата, но размисли. Реши да отскочи до задния двор и да нагледа издънките на Ерик.

През зимата градината бе пуста и неприветлива. Бе необходима още доста подготовка за пролетта и лятото. С настъпването на зимата много от ободряващите ухания, които я избавяха от параноята, бяха изчезнали. Сега безпокойството й граничеше с паника, а не можеше да се наслади на ежедневната доза аромати сред лехите. Много от колегите й, включително и Тревър, вече бяха загубили обонянието си, а заедно с него бяха отслабнали и вкусовите им усещания. Сам не можеше да си представи как понасят това. Причината за увреждането не бе вонята на труповете, както предполагаха мнозина. Макар и неприятна, тя бе естествена и не по-вредна от тази на оборския тор, който се бе напластил с годините в градината й. Проклетите химикали, с които работеха патолозите, умъртвяваха нервните им окончания. Това бе бавен и неусетен процес, който протичаше без болка, но причиняваше дългогодишно страдание.

Сам вдигна поглед към нощното небе и вниманието й бе привлечено от малка светеща точка. В първия миг я взе за падаща звезда, но по-късно осъзна, че е един от множеството сателити, които кръжаха в горните слоеве на атмосферата. След няколко мига мислите й се върнаха на Земята и тя отвори вратата на оранжерията. Там съхраняваше младите растения, които Ерик й бе дал преди няколко месеца. Беше се надявала да ги засади, преди да настъпи зимата, но не бе намерила време. При тази температура навярно така бе по-добре за тях, иначе почти със сигурност биха загинали.