Найджел Маккрери - Паяжината

Том забеляза тревогата, изписана на лицето й, и се опита да я успокои.

— Ще се отбия при местния началник на разузнавателния отдел и ще разбера дали се е случило нещо, за което не зная. Ще погледна и в компютъра. Може би от друг отдел са докладвали за нещо, свързано с подобен случай.

— Между другото, би ли проверил и няколко имена?

— Защо?

— Само няколко души, които не са ми особено приятни, това е всичко.

— Свързано ли е със Саймън Викърс?

— Да.

Той кимна.

— Кои са те?

— Едмънд Муър.

— Дата на раждане?

Сам поклати глава.

— Не зная, но е на около трийсет и пет — четирийсет години.

— Адрес?

— Някъде в Сауърби.

— Много ми помогна. А другият?

— Джордж Енрайт…

— Собственикът на откраднатата кола?

Тя кимна.

— Остави на мен. Мога да взема данните му от полицейския доклад. Ще ти се обадя утре.

— Благодаря, Том.

Той се усмихна доволен, че предложението му да й помогне я бе впечатлило толкова.

— Моля.

Сам се облече и отиде да прибере подаръка на Ерик Чембърс, оставен на стълбите пред вратата. Имаше пълна кутия с луковици от прекрасните му гергини, за които бе получил награда. Бяха старателно увити във вълнен плат и вестници. Тя бе трогната от вниманието му, но изпита и известно чувство на вина, че ги бе оставила цяла нощ навън. За щастие верандата бе добре защитена и тя се надяваше, че не са пострадали от студа. Внесе табличката в кухнята.

— Виж какво ми е донесъл Ерик.

Том хвърли безразличен поглед към пакета.

В гласа му се доловиха нотки на насмешка.

— О, още растения. Точно от това имаш нужда. — Тя се намръщи. — Разбираш от градинарство колкото Шекспир от заваряване.

Сви рамене и отново се зае с приготвянето на закуската.

— Все пак много мило от негова страна — настоя Сам.

Том за последен път обърна бекона.

— Ти какво му подари?

— Каквото и на теб.

Той се усмихна.

— Щастливец.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти?

Том извърна глава към нея.

— Че имам ограничени интереси?

— Често общите интереси помагат на една връзка. Просто си помислих, че трябва да го знаеш. — Той отново се зае със закуската и крадешком се усмихна. — Мисля, че ще се зарадва на няколко луковици от моите алстромерии, за които ме моли от доста време — замислено каза Сам.

Том кимна с досада и започна да слага масата.

— Така ли? Ще хапнеш ли от закуската?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Ще отида да избера луковици.

Остави го да довърши закуската си и да се облече, донесе няколко луковици от градината, подреди ги внимателно върху дървената табличка и ги зави в стара хартия от коледен подарък.

Облечени топло, за да се предпазят от студа, двамата се отправиха през полето към Сауърби. Въпреки че по-голямата част от пътя бе равна, бързо се измориха, което отчасти се дължеше и на изтощението им от предишния ден, и затова изпитаха облекчение, щом зърнаха камбанарията на църквата „Света Дева Мария“. С усилие прескочиха последната ограда и се отправиха към къщата на Ерик, която бе в другия край на селото. Когато стигнаха до портата, Адамс внезапно спря и се обърна към Сам.

— А ако го няма? Дали се намират таксита наоколо?

Сам бутна портата и тръгна по пътеката.

— Ще си бъде у дома.

Том я последва, макар и с неохота.

— Първо трябваше да позвъним, така щяхме да си спестим дългия път до тук.

Сам почука енергично на вратата.

— Вторият коледен ден е.

Спътникът й сви рамене.

— Е, и какво от това?

— Това е един от двата дни през годината, в които Ерик за нищо на света не би излязъл от къщи.

— Кой е другият?

— Самата Коледа.

— Но вчера той отскочи до вас.

— Беше необичайно за него.

Том поклати глава.

— Да се надяваме, че днес също не е един от „необичайните“ му дни.

Преди да успее да довърши думите си, вратата се отвори и Ерик застана на прага. Сам победоносно се усмихна.

— Сам, каква приятна изненада. Вчера идвах до вас. Колата ти беше там, но нямаше жива душа.

Тя се почувства неловко.

— Излязохме да се поразтъпчем за разтоварване от коледната вечеря. — Изду бузи.

Ерик се усмихна.

— Да, разбирам, ето защо се отбих и след това се почувствах по-добре.

— Благодаря за гергините. Ще се състезавам с теб за наградата на следващия панаир на цветята.

— Очаквам с нетърпение предизвикателството.

— Зная, че от известно време беше хвърлил око на тези, така че ти донесох няколко луковици — каза тя и му подаде подаръка си.