Найджел Маккрери - Паяжината

Тревър й бе подарил чифт вечерни ръкавици, придружени с бележка, на която пишеше, че може би качеството им не е като на латексовите, но изглеждат доста по-добре. Фред й бе купил книга за ароматерапията, а Джийн — великолепен ефирен шал. Най-сетне стигна до подаръците на Том. Първият бе в продълговата кутия, която Сам побърза да отвори. Представляваше игра, наречена „Операция“. Трябваше от вътрешността на картонена фигура да се изваждат пластмасови органи, като при всяко докосване до стените й звънваше звънче и играчът губеше. Том предложи по-късно да поиграят на нея като на стрип-покер. Но облеклото им бе оскъдно и решиха, че играта няма да продължи дълго. Вторият подарък бе по-ценен: красива златна огърлица.

Сам бе смутена от щедростта му, но осъзна, че би било обидно да не приеме подаръка, макар и дълбоко в себе си да изпита желание да му я върне. Въпреки това застана пред огледалото и я сложи на врата си. Макар и да имаше лошо предчувствие, каза:

— Красива е. Благодаря ти, Том, искрено ти благодаря.

Той се приближи и обви ръце около талията й.

— Доволен съм, много ти отива.

Тя се обърна, жадно впи устни в неговите и двамата бавно се свлякоха на пода.

В късния следобед, докато си почиваха след поредния изблик на страст, чуха почукване на входната врата — първо леко, после по-силно. Сам леко отблъсна Том, приближи се на пръсти до прозореца и надникна през тюлените завеси. Беше Ерик Чембърс. Стори й се, че държи в ръка тавичка, пълна с млади растения, наполовина завити в хартия за опаковане на коледни подаръци. Знаеше от колко далеч идва и се почувства неловко, че не му отваря, но моментът не бе особено подходящ.

Том се промъкна зад нея и прокара ръка по гърба й.

— Кой е?

— Ерик Чембърс, един съсед.

— Мислех, че нямаш съседи.

— В провинцията, скъпи мой, дори хора, живеещи на двайсет километра разстояние, се смятат за съседи.

— Изминал е двайсет километра, за да те види? Това се казва любов.

— Всъщност само десетина километра. Минава напряко през полето.

— Изглежда ми малко старичък за толкова дълго ходене.

— Не се подлъгвай по външния вид. Доста е издръжлив. На младини е служил в специалните армейски части, а и поддържа добра физическа форма.

— Представям си как влиза сега в иранското посолство, едва пристъпвайки.

Сам го смушка с лакът в ребрата, докато гледаха как Ерик оставя подаръка си на стъпалото пред вратата и се отправя през градината към полето. Щом се изгуби от погледа им, Том завъртя Сам, метна я на рамо, понесе я нагоре по стълбите към спалнята и ритна с крак вратата.

На втория ден след Коледа и двамата се чувстваха изтощени и спаха до късно. Когато най-накрая се събудиха, усетиха силен глад. Докато той приготвяше традиционна английска закуска, тя реши да провери дали има съобщения в уебстраницата.

Бе получила няколко коледни честитки от приятели из страната и нищо повече. Очакваше вест от Ръсел Кларк от „Фицуилям“. След като прегледа набързо още няколко страници, се отказа и изключи компютъра. Тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза, че цялото ново оборудване на Рики е изчезнало. Бе изненадана, че това не й е направило впечатление по-рано, имайки предвид, че техниката заемаше почти цялото й бюро. Не би могъл да го вземе със себе си. Втурна се в стаята му и затършува във всички чекмеджета и шкафове, но не откри нищо. Слезе бавно и замислено по стълбите до всекидневната, където Том я чакаше.

— Том, не е имало наскоро сигнал за кражба на компютърна техника, нали?

Той поклати глава.

— Доколкото зная, не. Защо?

— Става въпрос за Рики…

— Така си и помислих. Какво е направил този път?

Сам сви рамене.

— Не мисля, че се е забъркал в нещо. Само че напоследък се снабди отнякъде с доста скъпо компютърно оборудване.

— Нали сега работи?

Тя кимна.

— В „Макдоналдс“. Не печели кой знае колко.

— Може би го е купил на старо?

— Не мисля. Изглеждаше ми в отлично състояние.

— Какво каза той за това?

— Твърди, че го е взел евтино от някакъв съученик или нещо подобно.

— Евтино? Не знаех, че се намира.

— Нито пък аз, ето кое ме тревожи.

— Говори ли с него?

— Опитах се, но не стигнах много далеч.

— Искаш ли аз да поговоря?

— Не, още не. Не искам да помисли, че леля му е доносничка. Освен това не съм сигурна дали би помогнало.

— Да го погледна ли, преди да си тръгна? Да проверя дали е маркирано?

— Бих те помолила да го сториш, но оборудването е изчезнало. Никъде не мога да го открия.