Найджел Маккрери - Паяжината

— Не говорите с английски акцент.

— Австралиец съм. Тук съм по програма за културен обмен в рамките на Британската общност.

— Харесва ли ви тук?

— Да, но е ужасно студено.

Гостенката седна до него и извади дискетата от чантата си.

— Тревър каза, че бихте могли да се справите с това.

Той внимателно я взе от ръцете й и я разгледа.

— Изглежда повредена. Какво сте направили, да не би да сте я изпуснали във ваната?

— Не, открих я у един мъртвец. Била е потопена заедно с него във водите на Кем в продължение на няколко часа. Предполагам, че съдържа информация, която би била полезна при разследването на убийство.

Той я погледна с учудване.

— Наистина ли?

Сам кимна.

— Ако е толкова важно, защо не дойдоха от полицията, а идвате вие?

— Все още не са убедени, че става дума за престъпление. Вие бихте могли да помогнете.

— Няма да си навлека неприятности, нали?

Тя го успокои.

— Напротив, ще ви бъдат благодарни.

Излъга, но чувстваше, че в случая целта оправдава средствата.

Ръсел повъртя колебливо дискетата в ръце, после взе решение, обърна се към компютъра и я постави в устройството. Пръстите му започнаха бързо да се движат по клавиатурата, но въпреки усилията му на екрана няколко пъти се появи едно и също съобщение: „Разчитането на дискетата — невъзможно. Вероятна повреда. Отмени командата или опитай отново“.

Накрая се отказа и се обърна към Сам.

— Проблемите са по-сериозни, отколкото предполагах.

Тя го погледна разтревожено.

— Означава ли това, че информацията е унищожена?

Той извади дискетата и я разгледа отблизо.

— Трудно ми е да кажа на този етап. Първо трябва да я обработя. Мога ли да я задържа за известно време?

Патоложката кимна.

— Кога да очаквам резултат?

— Възможно най-скоро. Утре ще се заема сериозно с нея. Обадете се след няколко дни.

— Къде да ви намеря?

— Тук, винаги съм тук. Обадете се на портиера, той ще ви свърже.

— Имате намерение да работите по Коледа?

— За мен е ден като всички останали — усмихна се той. — В интерес на истината, не съм много религиозен.

— Да, разбирам. Благодаря ви. — Преди отново да се обърне към компютъра, Сам му зададе последен въпрос: — Само още нещо. — Ръсел я погледна с любопитство. — Познавате ли портиер на име Енрайт?

— Дебелака. Всички го познават.

— Що за човек е?

— Честно казано, голям досадник. Няколко пъти го заварвах тук.

— Не ми прилича на човек, запален по компютрите.

Ръсел се засмя.

— И аз мисля така, но предполагам, че се интересува от порнография, а чрез Мрежата може да получи достъп до нея, старият мазник.

Сам кимна.

— Благодаря.

— Беше ми приятно. Ще се видим скоро.

Махна й с ръка, обърна се към компютъра и отново се съсредоточи върху работата си.

След като напусна „Фицуилям“, Сам отново трябваше да се надбягва с времето, за да успее да стигне до Кингс Лин за коледната служба. Докато се приближаваше към града, движението ставаше все по-натоварено, а това още повече я забави. Въпреки късния час улиците все още бяха пълни с хора. „Вероятно в очакване на коледното тържество“, помисли си тя.

По Коледа патолозите винаги бяха затрупани с работа — катастрофи, преяждане и най-вече скръб, причинена от самота. Настроението на самия сезон събуждаше у някои хора чувство на меланхолия и самотност. Това лесно би могло да доведе до депресия, която да подтикне към самоубийство. Телата на самоубийците често бяха заобиколени от стари снимки и вещи, свързани с един свят, в който са обичали и са били обичани, но който вече не съществува.

Най-после Сам успя да стигне до малкото градче и след като попита за пътя, бързо откри църквата „Сейнт Никълъс“, която се намираше в близост до стар и атрактивен пазар.

Бе красива и доста внушителна за толкова малък град. Източна Англия бе известна с големите си храмове, много от които построени на необичайни места от богати търговци на памук, които смятали, че по този начин си осигуряват място в рая.

След като загуби още двадесет минути в търсене на място за паркиране, най-сетне се втурна към църквата. Ерик Чембърс и преподобният Андрюс нетърпеливо я очакваха. Ерик укорително потупа с пръст по циферблата на часовника си.

— Хайде, Сам, ти си последна. Започваме след десет минути.

— Много съжалявам. Имах проблеми с придвижването и паркирането.

Свали палтото си, подаде го на Чембърс и зае мястото си в хора. Другите хористи я погледнаха със съчувствие и някои й намигнаха окуражително, докато смутено им отправяше извиненията си. Ан Ламбърт, една от дългогодишните хористки, се наведе и й прошепна: