Найджел Маккрери - Паяжината

— Благодаря за високата оценка, Тревър.

— Ако има нещо друго, с което мога да помогна, знаеш къде да ме намериш.

— В твоята кула на мечтите?

— Точно така.

Тревър се отправи към вратата на офиса и преди да излезе, Сам извика след него:

— Познаваш ли някой компютърен специалист?

Той се обърна.

— Защо?

— Намерих дискета, скрита в чорапа на Доминик Пар. Ако си спомняш, той беше най-добрият приятел на Саймън Викърс. Опитах се да я прегледам на компютъра си, но е силно повредена от престоя във водата. Мисля, че имам нужда от специалист.

— Казала ли си на Том Адамс какво си открила?

— Не, все още не съм. Първо искам да видя какво има на нея. Ако се окаже, че е нещо глупаво, няма много да ми помогне по случая, нали?

Тревър кимна в знак на съгласие.

— Познавам един. Работи в компютърната лаборатория на „Фицуилям“. Истински гений. Никога през живота си не е взел изпит. Някои хора просто се раждат такива, предполагам. Ако някой би могъл да извлече информация от тази дискета, то единствено той е в състояние да го направи.

— Как се казва?

— Ръсел Кларк. И по всяка вероятност ще го откриеш в лабораторията. Прекарва по-голямата част от времето си в нея. В случай че не го намериш там, вероятно има стая в колежа. Портиерът ще те упъти.

— Дали не е заминал някъде за празниците?

Тревър поклати глава.

— Не и той. Представата му за приятно прекарване на Коледа е да работи на спокойствие в празна лаборатория и точно такава възможност му се удава. Ще се видим скоро.

— Благодаря, Тревър.

Той леко кимна, махна с ръка, излезе и енергично затвори вратата след себе си. Сам погледна часовника си. Бе шест и половина. Нямаше много време, но тя взе дискетата и се втурна към вратата, като се надяваше с повече късмет да завари Кларк в колежа и след това все пак да успее да пристигне за среднощната служба, в която бе обещала да пее.

„Фицуилям“ бе един от най-модерните колежи в Кеймбридж, наричан от някои студенти и от местните жители малко пренебрежително „червените тухли“. Не бе оценяван по достойнство поради снобските предпочитания към по-стари и утвърдени учебни заведения. С модерния вид на фасадата си, носеща отпечатъка на архитектурата от шейсетте, не приличаше много на древно средище на науката. Въпреки това колежът имаше завидна репутация в академичните среди.

Сам успя да измине разстоянието от около дванайсет километра между болницата и колежа за половин час, защото улиците бяха задръстени от закъснели купувачи на коледни подаръци, които буквално помитаха всичко останало по магазините.

Остави колата на паркинга и бързо успя да открие кабината на портиера. Докато слаб и дребен на ръст човечец й обясняваше как да се ориентира, неочаквано от портиерската будка излезе мистър Енрайт, чиято кола бе открадната от Саймън Викърс, както се твърдеше. Традиционната сива униформа на служител на колежа издаде, че работи тук. Очевидно я позна, но не каза нищо и бързо се прибра. Въпреки че бе изненадана, Сам не издаде притеснението си.

Информационният блок се намираше на гърба на колежа и тя бързо го откри. Погледна през стъклото и различи самотен силует пред единия компютър. Предположи, че е Ръсел Кларк. Бе приведен над клавиатурата, погълнат от работата си. Сам леко почука и влезе, без да дочака покана. Бързаше и нямаше време за любезности. Щом влезе, той се завъртя на стола и се обърна с лице към нея. В погледа му се долови изненада и едва забележимо раздразнение. Тя не се смути.

— Ръсел Кларк?

— Кой се интересува?

Изглеждаше доста различно от предварително изградената й представа. Висок, строен, около двайсет и пет годишен, с буйни гарвановочерни коси, леко мургав. Ръцете и цялото му тяло издаваха сила, а кристалносините му очи заблестяха, докато говореше. Приличаше по-скоро на рокзвезда, отколкото на анемичен, очилат научен работник, какъвто бе очаквала да види. Въпреки изненадата си, Сам продължи:

— Аз съм доктор Саманта Райън. Доктор Тревър Стюърт ме посъветва да се срещна с вас. Нуждая се от помощ.

Щом чу името на Тревър, той широко се усмихна.

— Да, познавам Тревър. Предполагам, че не сте една от приятелките му, нали?

Сам бе поразена, но бързо се овладя.

— Работим заедно.

— Вие сте патолог?

Тя кимна.

— Какво чудно има в това?

Кларк сви рамене.

— Просто нямате вид на човек с такава професия.

Сам не отговори на забележката му. По деликатен начин показа, че не страда от предразсъдъци.