Найджел Маккрери - Паяжината

По-нататък в статията се описваше в общи линии откриването на тялото на Пар и се споменаваше, че ще бъде извършена медицинска експертиза, за да бъде установена причината за смъртта. Тези думи бяха последвани от предупреждение да не се пресича замръзналата река.

„Скоро ще се появят безброй подобни заглавия“, помисли си Сам.

— Добро утро!

Жизнерадостният глас на Рики я изтръгна от мислите й.

— Искаш ли чай?

— Не, току-що пих.

— Какво ще правиш днес?

— Ще опаковам багажа си. Изпитанието при леля Мод, не помниш ли?

Сам кимна и се усмихна.

— Мисля, че ще прекарате чудесно.

Рики се намръщи. Сам затвори вестника и се приближи към него.

— Не знаех, че си работил със Саймън Викърс в „Макдоналдс“.

Племенникът й напълни чайника и го сложи на котлона.

— Всъщност не съм. Той работеше почасово. Когато беше на работа, аз обикновено не бях.

— А в компютърния клуб вършехте ли много неща заедно?

Рики сви рамене.

— Не. Той прекарваше по-голямата част от времето си с Доминик…

— Доминик Пар?

— Да, същият. Наистина нямаше време за останалите.

— Разбираше ли от компютри?

— Беше много надарен, поне според твоя приятел Ерик.

— Защо не ми каза, че познаваш Саймън?

— А би ли трябвало? — намръщи се момчето.

— Знаеше, че се занимавам с неговия случай.

— Е, и какво ме засяга това?

Сам взе вестника и му го подаде.

— Видя ли сутрешния вестник?

Рики го взе и прегледа първата страница, като клатеше глава ту на една, ту на друга страна.

— По дяволите, кой би помислил?

Той върна вестника на леля си и продължи да приготвя чая, преструвайки се на безразличен към новината, но поведението и настроението му се промениха.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Племенникът й я погледна.

— Не го познавах толкова добре. Жалко е, но няма да се поболея от мъка заради това.

— Той каза, че си свястно момче.

— Наистина ли? Не знам защо, но не се погаждахме много.

— Как беше Доминик с компютрите?

— Беше добър, но не колкото Саймън.

— А използваха ли много Мрежата?

— През цялото време. Всъщност клубът бе създаден за това, а и беше безплатно.

— Имаш ли си име в компютърната мрежа, Рики?

Той допълни чайника.

— Мравка. Само не се смей.

Сам бе доволна, че поне това не скри.

— Няма на какво да се смея. А знаеш ли какви бяха имената на Доминик и Саймън?

Момчето сви рамене.

— Нямам представа, но би трябвало да е нещо, свързано с животни или насекоми.

Сега вече лъжеше, но Сам не знаеше защо.

— Защо насекоми?

— Защото Ерик искаше да използваме такива имена. Не ме питай защо. Той плащаше сметките, така че ние трябваше да се съгласяваме. Идваше и един странен човек, който също имаше необичайно име.

Той се замисли за миг и Сам се намеси:

— Паяка?

Рики се поколеба, преди да отговори, което бе явен знак, че въпросът го е притеснил.

— Не, не беше това. Беше Скакалец или нещо подобно.

— Знаеш ли кой е Паяка?

Племенникът й отмести поглед.

— Никога не съм чувал за него.

— Питам, защото в стаята на Саймън имаше различни рисунки на насекоми — продължи да го притиска Сам. — Една от тях бе на огромен паяк. Изглежда, се е страхувал от него по някаква причина.

Рики отново смутено сви рамене.

— Нямам представа.

Докато той пълнеше чашата си, Сам се приближи към него, обхвана с ръце главата му, накара го да се обърне към нея и прикова поглед в очите му.

— Чуй ме, Рики, ако знаеш нещо, трябва да го споделиш с мен. Наистина нямах намерение да ти казвам, но мисля, че Саймън и Доминик са били убити, и предполагам, че онзи Паяк има пръст в това. — Той се изтръгна от ръцете й и извърна глава, но тя продължи: — Трябва да попречиш някой друг да пострада, дори самият ти.

— Казах ти, нищо не зная.

Прекъсна я звънът на телефона. Сам отиде във всекидневната и вдигна слушалката. Чу непознат глас.

— Доктор Райън?

— Да.

— Съжалявам, че ви притеснявам. Името ми е Гари Мичъл. Марша каза, че мога да ви се обадя, аз съм неин колега.

— С какво мога да ви помогна?

— Тя ме помоли да проверя нещо за една бутилка уиски и да ви уведомя какво съм открил.

— Е, какво открихте?

— Нищо особено. Само на две места в района се продава такава марка уиски. Едното е близо до центъра, а другото е в Хардуик, на около два километра от града.

— Би трябвало да се проверят — прекъсна го Сам.

— Вече го направих. Надявам се, че нямате нищо против.

Патоложката бе едновременно доволна и изненадана, че е проявил такова старание.