Найджел Маккрери - Паяжината

— Къде е чантата?

Погледът на Сам издаде отчаяние.

— Том Адамс я взе.

— И ти му позволи?

— Нямах избор.

Марша въздъхна дълбоко.

— Извинявай, Сам. Не се съмнявам, че си сторила всичко възможно.

— Докъде ни отвежда това, пак до изходната позиция?

— Точно така, освен ако можеш да вземеш проби от кората.

— Трудна работа. Веднъж вече бях там и не вярвам да ми позволят. Ти би могла да вземеш други проби от дървото.

Марша унило поклати глава.

— Изгоряло е, напълно.

— Какво?

— Днес сутринта. Съобщиха в новините.

— Отново прикрива следите си с пожар.

— Така изглежда — съгласи се Марша.

— Наистина се надявах този път да разкрием тайната.

— Аз също.

Настъпи неловко мълчание, като че ли Марша обмисляше нещо. После с неочакван изблик на ентусиазъм каза:

— Предполагам, че си извадила от тялото на Саймън частици, забити в него.

Сам кимна.

— Да, доста.

— Къде са сега?

— Чакат ред да бъдат изследвани.

— Можеш ли да вземеш няколко?

— Надявам се. Мислиш, че по тях има някакви следи?

— Струва си да опитаме, няма какво да губим.

Сам кимна.

— А ако срещнем затруднение…

— Би могла да извадиш още, нали?

— Разбира се.

— Е, защо стоим още тук?

Сам се наведе, целуна приятелката си и си тръгна от лабораторията така бързо, както бе пристигнала.

Остави колата на Марша пред дома й, после хвана такси до болницата. Пробите все още чакаха за анализ, така че нямаше да се наложи да прекара Коледа в изваждане на метални остатъци от овъгленото и бавно разлагащо се тяло на Саймън Викърс. Въпреки протестите на старшия лаборант, нареди половината от пробите да бъдат изпратени в лабораторията на Марша по специален куриер и дори сама заплати разноските по доставката. След това взе дискетата, която бе намерила скрита в чорапа на Доминик Пар, и я разгледа. Въпреки че бе изсъхнала, бе доста повредена и Сам не бе сигурна дали ще послужи за нещо, след като е стояла часове наред потопена в мътната студена вода.

Неочаквано в кабинета влезе Фред.

— Вие ли сте, доктор Райън? Изплаших се, че може би е неканен гост или на някого от клиентите ни му е писнало.

— Решил си да работиш до късно, а?

— Не, забравих якето си. Успяхте ли да убедите полицията да предприеме нещо?

— Все още не, но работя по въпроса.

— Мисля, че доктор Стюърт вече е на ваша страна.

— Това все пак е някакъв напредък. Ти ли асистира за Джак Фолкънър?

— Така ли се казваше? Никой не беше сигурен, докато извършвахме аутопсията. Доктор Стюърт внимателно провери гърлото и откри, че подезичната му кост е счупена. Не съм сигурен дали щеше да забележи това, ако не бе случаят със Саймън Викърс, и той също го знае.

Сам смени темата.

— Впрочем, благодаря за съвета да посетя мадам Уонг.

— Бяхте ли вече при нея?

Тя кимна.

— Преди няколко дни.

— Има ли подобрение?

— Все още е рано. Ще изчакам няколко седмици и ще видя. Ти след колко време почувства разликата?

— Не след дълго, но едва месец-два по-късно отново усетих вкуса на бирата. Надникна ли в душата ви?

Сам го погледна, но не забеляза закачливата усмивка, която обикновено съпътстваше такива реплики.

— Да. А в твоята?

Фред кимна.

— Странно, нали?

— Да, поне малко.

Той смени темата. Мразеше да се задълбочава в подобни разговори.

— Е, сигурен съм, че докато дойде пролетта, носът ви ще бъде изпълнен с различни аромати.

— Искрено се надявам, Фред.

— Разбира се, че ще има подобрение. Тази загадъчна мадам Уонг върши чудеса. Сега трябва да тръгвам. Остават няколко дни до Коледа, налага се да направя някои покупки в последния момент. Ще се видим утре.

Щом Фред излезе, Сам погледна датата на часовника си и въздъхна. Колко бързо отлиташе времето!

Въпреки че температурите не се бяха повишили значително, снегът бавно се топеше. Буйни струи вода изпълваха улуците и се стичаха по водосточните тръби, образувайки големи локви от двете страни на пътя. Сам бе доволна, защото сега пътуването до дома й бе по-лесно и безопасно. Виждаше новопоявилите се дупки по пътя, който водеше до къщата й.

Когато най-сетне се прибра, Уин я нямаше. Помисли си, че вероятно е отишла да прави коледни покупки. Запъти се към кухнята и сложи чайника на печката. Не помнеше да е имала по-лош месец в живота си. Толкова обичаше Коледа, как бе възможно всичко да се обърка така?

Направи си набързо чаша чай и включи компютъра. Бяха й необходими няколко минути, докато успее да пъхне във флопидисковото устройство дискетата, която бе намерила в чорапа на Доминик Пар. Въпреки че редакторът се опита да я разчете, явно имаше проблеми. Накрая на екрана се появи съобщение: „Разчитането на дискетата — невъзможно. Отмени командата или опитай отново“. Сам пробва още веднъж. Запримигва същото съобщение. Накрая извади дискетата, защото се страхуваше да не повреди системата. Дори ако на нея бе останала някаква информация, с ограничените си технически познания тя не би могла да я извлече. Отново я пусна в защитния плик и я заключи в чекмеджето на бюрото си. Всъщност не знаеше какво я накара да го стори. Обикновено не заключваше чекмеджето, но, изглежда, този предмет съдържаше нещо изключително важно, което е трябвало на всяка цена да бъде съхранено.