Найджел Маккрери - Паяжината

Бързо стигнаха до „Парк“ и Том спря пред главния вход.

— Искаш ли да вляза с теб?

Тя поклати глава.

— По-добре да отида сама.

— Щом така предпочиташ…

— Да! Благодаря, че ме докара.

— Ако мога да направя нещо друго, знаеш къде да ме намериш.

Сам кимна, слезе от колата и бързо се отправи към болницата. Прекоси дългите коридори, които й се сториха безкрайни, и най-сетне стигна до отделението за изгаряния. Мина през рецепцията и се представи.

— Доктор Райън. Бих желала свиждане с Марша Евънс, ако е възможно.

Медицинската сестра я изгледа подозрително.

— Нейният личен лекар ли сте?

Сам поклати глава.

— Не, просто приятелка.

— Трябва да проверя.

Отдалечи се по коридора и размени няколко думи със старшата сестра на отделението.

Докато чакаше, Сам огледа бюрото, търсейки данни за приятелката си. След няколко секунди дежурната се приближи към нея. Бе дребничка на ръст и закръглена, със строг изпитателен поглед.

— С какво мога да ви помогна?

Сам отново се представи:

— Здравейте, аз съм доктор Райън. Идвам при Марша Евънс, която е ваша пациентка.

Сестрата надменно се усмихна.

— Много съжалявам, но засега са разрешени свиждания само с близки роднини.

— Цялото й семейство живее в другия край на Англия.

— Да, разбирам, но са уведомени и ще пристигнат възможно най-скоро.

— Сигурна съм, че междувременно тя би искала да види приятелско лице.

Жената срещу нея бе непреклонна.

— Както ви казах, само най-близките.

Сам загуби самообладание, погледна я решително в лицето и даде воля на емоциите си.

— Чуйте ме сега и престанете да важничите. Аз съм старши член на медицинската колегия в тази болница и ако не искате да си навлечете неприятности, най-добре е да ми кажете къде лежи мис Евънс!

Знаеше, че постъпва непочтено и безотговорно и че сестрата просто изпълнява професионалните си задължения, но не бе на себе си. Лицето й почервеня от гняв и жената отстъпи крачка назад, изплашена, че посетителката всеки момент ще я нападне. Преглътна гордостта си и с леко разтреперан глас се обърна към колежката си, която обезпокоена се суетеше около нея.

— Покажи на доктор Райън къде се намира стаята на Марша Евънс. Моля посещението да бъде кратко, тя се нуждае от почивка.

Сам все още не бе настроена за компромиси, но се усмихна, макар и насила.

— Много благодаря.

Последва сестрата до малка странична стая и влезе вътре.

Марша стоеше до гардероба напълно облечена. Двете й ръце бяха бинтовани до китките. По-голяма част от косата от дясната страна на главата й бе опърлена, а кожата бе покрита с мехури. Щом усети, че някой влиза, тя се обърна с лице към вратата и потръпна от болка.

— Благодаря, че дойде. А къде са плодовете?

— Помислих си, че ще ти бъде трудно да ги изядеш.

Сам изпита огромно облекчение, че заварва Марша на крака и очевидно без сериозни наранявания. Двете прикриваха силните си чувства, показвайки привидна смелост, но през закачливите им подмятания прозираше емоционално напрежение.

— Би могла да ми обелиш няколко.

— Следващия път ще го направя.

Марша я погледна учудено.

— Следващия път?! Пази боже!

— Толкова съжалявам, Марша. Нямах представа какво се е случило.

— Вината не е твоя, а моя. Не трябваше да си пъхам носа където не ми е работа.

— Какво се случи?

— Честно казано, не съм сигурна. Всеки път, когато си помисля за това, виждам всичко като на забавен кадър. Единственото, което си спомням, е, че пристигнах до къщата и я видях обхваната в огън. Хукнах към нея, въпреки че адски ме беше страх, но не можах да се приближа много заради пламъците и ужасната жега. Реших, че ако има някой вътре, няма шанс да оцелее. После чух вик и си помислих: „Господи, все още има някой жив вътре“. Метнах якето на главата си, за да се предпазя, и се опитах да ритна вратата навътре. После се разнесе оглушителен тътен и не помня нищо друго освен как се събудих тук бинтована.

— Много ли си пострадала?

— Всъщност само повърхностни наранявания, предимно по ръцете и дясната страна на главата. Имала съм късмет. Вратата, която се опитах да разбия с ритник, ме е запазила от силните пламъци, иначе щях да се озова в някой от твоите фризери.

— Не говори така, Марша. Никога няма да си простя, че те изложих на такава опасност. Каза, че си чула вик. Сигурна ли си?

— Да, мога да различа вик, щом го чуя.

— Не може ли да е било някое животно — котка, куче?

— Не, не мисля. Напълно съм убедена, че беше човек.