Найджел Маккрери - Паяжината

Колин Фланъри бе склонен да употребява дежурни фрази.

— Палеж?

Той кимна и продължи:

— Ако се съди по останките на тубата от бензин, намерена сред развалините.

— Нещо друго?

Фланъри поклати глава.

— Не, все още не, но има време. Между другото, как е Марша?

— Малко е пострадала, но е запазила чувството си за хумор.

Том Адамс внезапно се появи и застана до нея.

— На какво дължим присъствието ти тук? Малко си закъсняла, тялото вече го няма.

Сам не бе в настроение за саркастичния му хумор.

— Дойдох да прибера колата на Марша, останала е тук.

— Разбирам. Нали няма да имаш нищо против, ако надникна вътре, преди да тръгнеш? Не че ти нямам доверие, просто процедура.

Фланъри усети напрегнатата атмосфера и реши, че е време да се оттегли.

— Ще се видим по-късно.

Махна с ръка и тръгна.

— Доколкото разбрах, става дума за палеж.

Том проследи с поглед Фланъри.

— Трябва да си поговоря с Колин. Не ми харесва това, че не умее да държи езика си зад зъбите. Може би трябва да изчакаме пожарникарския следователски екип, за по-сигурно.

— Навярно ще ти бъде приятно отново да се видиш с Ребека.

Том не й обърна внимание.

— По всичко личи, че някой се е опитал да заличи следите си.

— Но Тревър откри, че старецът е бил удушен.

— Убиецът не е толкова хитър, колкото си мисли. Може би това ще улесни работата ми.

— Или вярва, че щом веднъж се е отървал, като е изгорил тялото, отново ще му се размине?

— Може би, но все пак трябва да се докаже. Ще ти бъде приятно да чуеш, че успях да издействам Чоки и още две момчета да работят по случая.

Сам застана неподвижно и погледна Адамс.

— Кажи им да помислят върху следното: Саймън Викърс е излязъл от къщи около полунощ, за да отиде в дома на Доминик Пар. Но така и не е пристигнал. Вместо това е отишъл с велосипеда си до Чери Хинтън, което би трябвало да му е отнело около час. После е откраднал колата, напил се е, шофирал е петдесет минути до Хърдън Хил, катастрофирал е и е загинал. Сметката не излиза, Том, просто не излиза.

Изпитваше силно желание да му съобщи това, което й бе казала Марша за амониевия нитрат, но знаеше, че тя няма да й бъде благодарна.

Полицаят замислено я погледна.

— Ще им предам. Да проверим ли колата?

Беше отключена и ключовете все още висяха на арматурното табло. Том ги извади и ги подаде на Сам.

— Изненадан съм, че все още е тук.

Тя ги пое от ръката му.

— Мисля, че умът й е бил зает с други неща, като например спасяването на човешки живот.

В погледа му се долови разкаяние.

— Извинявай, репликата бе неуместна.

Без да каже дума повече, той се отправи към задната част на колата и отвори багажника. Вътре цареше хаос. Бе пълно с хартийки от бонбони, билети за платена такса за паркинг и непотребни дрехи, но нямаше нищо ценно. Погледна набързо и затвори капака. После надникна под задната седалка и в жабката, но без особен резултат.

Докато той претърсваше колата, Сам стоеше отвън и безпомощно наблюдаваше.

Накрая Том провря ръката си под предната седалка и извади чантата на Марша.

— Какво ли има вътре?

Погледна към Сам и тя сви рамене в отчаян опит да изглежда невинна. Той отново насочи вниманието си към чантата. Отвори я и започна да проверява съдържанието. Намери не само пробите от кората, които Марша бе взела от мястото на катастрофата, а и парчето метал, извадено от дървото. За пореден път се обърна към Сам.

— Знаеш ли нещо за тези неща?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не, не зная. Може би нещо, над което Марша работи.

Адамс ги пусна обратно в чантата и я закопча.

— Мисля, че засега ще се задоволя с това, поне докато имам възможност да разговарям с нея. Все още ли е в болницата?

Сам поклати глава.

— Не. Подписа декларация и напусна.

— Тогава ще си бъде у дома?

— Или в лабораторията.

— Добре, ще се опитам да я намеря там. Колата е на твое разположение. Предай й моите поздрави, когато я видиш.

Сам се досети, че той играе някаква игра, и бе почти убедена, че мисията му до къщата е била да се добере до съдържанието на чантата на Марша. Нямаше намерение да му доставя удоволствието да я изобличи. Докато се качваше в колата, презрително погледна самодоволно усмихнатото му лице. Включи на първа скорост, забуксува по тясната кална пътека и пое към главния път, чудейки се какво да прави от тук нататък.

Вместо да откара колата на Марша направо пред апартамента й, Сам заобиколи по Хънтингтън и спря пред лабораторията. Когато надникна в кабинета й, Марша работеше на бюрото, въпреки раните си. Почука тихо и влезе. Приятелката й се обърна с лице към нея и я изгледа изпитателно, щом видя празните й ръце.