Найджел Маккрери - Паяжината

— Добре ли си? Добре ли си?

Той започна да я тегли към брега. Тя се опита да го успокои.

— Добре съм, добре съм. Кой беше, по дяволите?

Племенникът й внимателно я сложи да легне на брега и повдигна главата й, кимайки към водата. На повърхността, с лицето надолу, се носеше неподвижното тяло на нападателя й.

— Ударих го по главата с камък. Мисля, че съм го убил.

Сам вдигна поглед към него.

— Трябва да го измъкнеш.

Рики поклати глава.

— Не аз, там е твърде дълбоко, а съм уморен.

— Как е успял да мине през полицейските проверки?

— Преплувал е през реката. Сигурно е бил напълно побъркан, ледена е.

Тя поклати глава. Реката бе единственото място, което не бе завардено.

— Успя ли да го разгледаш?

Рики поклати глава.

— Не съвсем. Но бе доста силен. Мисля, че се бях справил с него още преди да пристигнеш.

Сам направи усилие да се усмихне.

— Аз също.

Отпусна се на брега. Дишаше тежко и вече не бе в състояние да се движи. В този момент в тъмнината прозвуча познатият глас на Том.

— Сам, Рики, къде сте, по дяволите?

Сам бе твърде изтощена, за да се обади, но племенникът й успя да извика, преди да се строполи до нея. Адамс и Чоки Уайт се втурнаха към тях и Том бързо коленичи до нея.

— Какво става тук, за бога?

Сам, която все още не бе в състояние да говори, посочи към тялото, което бе започнало да се движи надолу по течението. Инспекторът се обърна към своя подчинен.

— Измъкни го, преди да бъде отнесено. — Чоки го погледна за миг, сякаш не вярваше на ушите си. Шефът му повтори: — Не стой така, издърпай го.

Чоки изпълни заповедта и нагази в реката. Водата стигаше до гърдите му, когато накрая успя да сграбчи тялото и да го извлече.

Сам се бе посъвзела, но силно трепереше. С помощта на Том успя да се надигне, за да наблюдава Чоки, който изплува от водата и обърна тялото. В първия миг не можа да види нищо, защото водата от косите се стичаше в очите й. Най-сетне успя да ги изтрие. Силуетите на брега бяха обгърнати от мъглата, която се стелеше наоколо. За миг тя се разсея, луната изплува и ясно освети лицето на Ерик Чембърс. Тя погледна към Адамс, а после отново към Ерик. Том я притисна в прегръдките си, докато всички се опитваха да проумеят това, което виждат.

— Единственото нещо, което съм научил за толкова години работа, Сам, е, че най-често очевидното се оказва самата истина. — Той погледна към Чоки. — Мъртъв ли е?

— Мисля, че да.

Сам пропълзя до тялото на Ерик Чембърс и долепи пръсти отстрани на врата му. На слепоочието му, там, където Рики го бе ударил с камъка, бе зинала рана. Тя потърси пулс, но не го долови. Със сигурност мъжът бе мъртъв. Дали бе умрял от удара, или от удавяне, щеше да бъде установено по-късно. Сам отново вдигна поглед към Адамс.

— Защо, защо е вършил това зло? Изглеждаше кротък и почтен човек.

Том сви рамене.

— Кой знае? Ние повярвахме на историята, че майка му е убила баща му и неговата любовница. Може би някои хора просто се раждат зли. Явно той е изпратил съобщението на Питър Андрюс, за да ни заблуди. Какъвто и да е бил, негодникът наистина бе много умен.

Сам погледна полуотворените очи на Ерик.

— Предполагам, че никога няма да узнаем какво го е карало да постъпва така.

— Да, наистина няма да узнаем — съгласи се Адамс.

Вдигна Сам на ръце. Чоки и Рики, който бе загърнат в якето на Том, бяха поели напред. И двамата трепереха от студ.

— Хайде, всички имате нужда да се стоплите, а в микробуса ни чака уплашеният до смърт викарий, трябва да го успокоим.

Сам кимна. Том я притисна в прегръдката си, за да я стопли, и заедно се отдалечиха от вира.

Смъртта на главния заподозрян остави много въпроси без отговор. Том Адамс заедно с екип от Отдела за серийни престъпления вече бяха проучили живота на Ерик и се опитваха да го свържат с колкото е възможно повече от неразкритите убийства, извършени в областта. Това бе неблагодарна работа, която щеше да продължи дълго, без гаранция за успех.

Сам дори не бе сигурна дали разказът на Ерик за убийството на баща му и неговата любовница е бил самата истина. Струваше й се по-вероятно самият той да го е извършил, а не майка му. Вероятно тя го бе прикривала, а не обратното. Това обясняваше защо следите по скелетите от пробожданията с ножа бяха толкова ниско. Том бе установил, че убийствата, за които знаеха, са започнали скоро след смъртта на майка му. Пречката бе изчезнала и злото се бе развихрило. Но в интерес на истината, това бяха само подозрения. Никога нямаше да узнаят цялата истина.