Найджел Маккрери - Паяжината

— Имат ли заповед? В противен случай не могат да влязат без разрешението на преподобния.

Скръсти ръце и ги погледна предизвикателно.

Сам вдигна поглед към Адамс.

— Почакай тук един момент. — Приближи се към икономката. — Чуй ме, Мери, нямаше да моля за това, ако наистина не бе въпрос на живот и смърт. Но на всяка цена трябва да видя компютъра на Питър.

Жената я погледна за миг, сякаш й бе трудно да вземе решение.

— Казвате, че е въпрос на живот и смърт?

Сам кимна. Мери замълча, мислейки за последиците.

— Добре, може да погледнете, но не искам всички да обикалят из къщата.

Доктор Райън отново погледна Адамс, който кимна одобрително. Попита икономката:

— Можеш ли да ме заведеш до кабинета му, Мери?

Икономката се обърна и Сам я последва до кабинета, който се намираше в задната част на къщата. Компютърът стоеше на бюрото в средата на стаята. Приближи се към него и го докосна; беше студен. Включи го и зачака. След няколко секунди на екрана се появиха иконите на „Уиндоус“. Сам очакваше да види същия потребителски номер, но за нейно удивление се оказа друг. След това изненадващо откритие зареди „Program Manager“ и установи точния час, когато компютърът е бил използван за последен път. Показанията бяха с вчерашна дата, пет и петнадесет следобед. Обърна се към Мери:

— Има ли друг компютър в къщата?

Тя поклати глава.

— Само в клуба до църквата, където ходят децата.

— Отворен ли е?

— Не, но ключът е у мен.

— Ще ни пуснеш ли вътре, Мери? Както казах, много е важно.

След като бе пуснала Сам в къщата, не бе толкова трудно да реши.

— Ще взема ключовете.

Десет минути по-късно Сам, Том, Чоки и още двама души от екипа бяха в клуба. Имаше четири компютъра, които бяха поставени върху колички и се съхраняваха в шкафове. Адамс погледна към икономката.

— Знаеш ли дали това са всичките, Мери?

Тя кимна.

— Доколкото ми е известно.

Бързо ги включиха и започнаха да ги проверяват един по един. Най-сетне Уайт откри онзи, който търсеха.

— Мисля, че го намерих, шефе.

Адамс и Сам се приближиха към него. Потребителският номер бе същият и бе използван само преди петдесет минути. Адамс бе леко озадачен.

— Защо този компютър е бил регистриран на името на Питър Андрюс?

Сам повдигна рамене.

— Щом той плаща сметките и поддържа връзка с доставчика, ще се появява неговото име. Може би се отнася за всичките.

Адамс насочи вниманието си към Мери.

— Идвал ли е преподобният тук тази вечер?

Тя поклати глава.

— Доколкото зная, не.

— У дома ли си беше преди час?

Мери кимна.

— О, да. Работеше в кабинета си, подготвяше се за неделната проповед. Занесох му нещо за пиене.

Адамс кимна замислено.

— Чоки, огледай наоколо. Виж дали има следи от проникване с взлом.

Уайт кимна и започна да оглежда всички прозорци и врати, дори тези на тавана. Върна се при началника си.

— Няма нищо, шефе. Мястото е чисто.

Том се обърна към Мери:

— Кой има ключове от залата?

Жената сведе поглед и дълбоко се замисли.

— Само един човек, за когото зная — клисарят. О, и мистър Муър, който помага в клуба.

Сам седна в колата на Том и се загледа в студената нощ. Откъм реката към тях се спускаше лека мъгла, която обгръщаше всичко наоколо. Тя погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет. Бяха тук почти от два часа. Обърна се към Том, който се бе излегнал на седалката със затворени очи.

— Не спиш, нали?

Той не помръдна, но тихо отговори:

— Просто почивка на очите.

— Винаги ли правиш така?

Адамс кимна.

— Доста често. Човек свиква. Стига да няма кой да отвлича вниманието му. — Отвори едното си око и се усмихна.

— Сигурен ли си, че хората, които си изпратил, ще забележат Рики, когато пристигне? Ами ако мине по друг маршрут? Може би няма да имат добра видимост при тази мъгла?

— Няма да го изпуснем. Няма маршрути, които да не са завардени, и моите момчета ще видят всичко, което се движи.

— С колко хора разполагаш?

Сам се бе разприказвала и Том бе осъзнал, че не ще може да си почине, така че се изправи.

— Имаме два екипа от Специалните оперативни части и един въоръжен отряд. На крак са и половината хора от отдел „Убийства“, изпратен е хеликоптер, и най-важното, аз съм тук.

Все още не напълно доволна от неговите успокоения, тя престана да задава въпроси и отново втренчи поглед през прозореца.

Внезапно радиостанцията започна да пращи и накара сърцето й силно да затупти.

— Чарли две до Чарли едно, край.