Найджел Маккрери - Паяжината

— Не, тя е специално за Мрежата. Можеш да използваш телефона във всекидневната.

Адамс кимна с разбиране и се втурна към посочения апарат. Ръсел изпрати отговор на Паяка.

Паяк, не те ли устройват часът и мястото, които предложих?

Всички зачакаха. След няколко секунди отново се получи съобщение.

Мравка, мястото е подходящо, но не и часът. Какво ще кажеш за полунощ?

Ръсел погледна към Сам.

— Е, става ли?

Тя се втурна във всекидневната, където Том тъкмо свършваше разговора.

— Иска да знае дали срещата може да се състои в полунощ.

Том се замисли за миг.

— На същото място ли? — Сам кимна. — Добре тогава, в полунощ.

Върнаха се в кабинета и дадоха знак на Ръсел да набере отговора. Макар и да осъзнаваше сериозността на положението, той сякаш се забавляваше.

— Обичам общуването в реално време.

Паяк, в полунощ ме устройва. Очаквам с нетърпение да се срещнем там.

По гърба на Сам полазиха тръпки при мисълта, че убиецът е толкова близо, а сякаш е недосегаем. Гласове без форма; това бе почти свръхестествено. Пристигна и последното съобщение от Паяка.

С нетърпение очаквам да се срещнем, Рики. Имаме толкова неща да обсъждаме.

Уин нададе лек вик.

— Господи, той знае самоличността му. Откъде ли?

Сам обви ръка около раменете на сестра си.

— Не знам, просто не знам.

Адамс бе по-оптимистично настроен.

— Хвана се. Хвана се, слава богу.

Докато казваше това, телефонът във всекидневната иззвъня. Сам вдигна слушалката. Веднага позна гласа и отчетливия говор на Чоки Уайт.

— Там ли е шефът?

Подаде слушалката на Адамс.

— Чоки е.

— Хвана ли следата? Добре. От къде беше обаждането? От къде? Сигурен ли си? По дяволите! Изпрати веднага там един екип. Ще се видим след петнайсет минути. Какво? Не, не бързай да разтръбяваш. Човек никога не знае, може все пак да го изпуснем.

С трясък остави слушалката и погледна към останалите, които бяха вперили нетърпеливи погледи в него.

— Е, знаем от къде е дошло обаждането. От къщата на викария в Сауърби. Това е линията на преподобния Питър Андрюс.

Когато Сам и Адамс пристигнаха, Чоки Уайт и екипът му вече чакаха пред къщата на енорийския свещеник. Том изскочи от колата и се запъти към своя оръженосец.

— Е, какво има, Чоки?

— Още нищо, сър, чаках да пристигнете. Светят няколко лампи, предполагам, че има някой вътре.

Адамс се обърна към Сам.

— Женен ли е преподобният?

Докато казваше това, от устата му на вълни излизаше пара и се разсейваше в тъмнината.

— Не.

— Има ли приятелка?

Патоложката сви рамене.

— Не зная.

— Гей ли е?

Тя отново повдигна рамене.

— Доколкото зная, не е, но не го познавам толкова добре. Има икономка, ако това е от значение.

Адамс кимна и се обърна към Уайт.

— Изпрати две от момчетата зад къщата.

— Вече го направих, сър.

После се обърна към Сам.

— Бих искал да дойдеш. Може да е от полза сред нас да има познато лице.

Тя срещна укорителния поглед на Чоки.

— Съгласна съм.

— Добре, да побързаме тогава!

Сам, Том и екипът му се отправиха по пътеката, която водеше до пътната врата, и настойчиво почукаха. Не след дълго лампата в антрето светна и Адамс уверено погледна Сам.

— Изглежда, има някой вътре.

В този миг вратата се отвори и на прага застана възпълна жена на средна възраст. Приветливата усмивка бързо изчезна от лицето й и тя се намръщи, когато видя толкова хора, струпани на входа. Сам пое инициативата.

— Всичко е наред, Мери. Тези господа са полицаи. Искат да поговорят с Питър, ако е възможно.

Тя ги изгледа подозрително, преди да отговори.

— Съжалявам, но в момента го няма, доктор Райън.

— Кога очакваш да се върне?

— И той не беше сигурен. Каза, че след полунощ.

— В колко часа излезе, Мери? — намеси се Адамс.

Жената погледна първо него, а после Сам.

— Вижте, не съм сигурна дали трябва да отговарям на всичките тези въпроси. Не зная какво би казал преподобният.

Сам й се усмихна със съчувствие.

— Не се притеснявай, Мери, той няма да има нищо против. По-късно ще поговоря с него.

— Е, щом така казвате, доктор Райън, предполагам, че всичко е наред. — Замълча за миг, сякаш се опитваше да си припомни фактите. — Излезе преди около половин час с мотоциклета си.

Сам знаеше, че отсега започва по-трудното.

— Къде държи компютъра си, Мери?

— В кабинета.

— Съжалявам, но тези господа искат да го погледнат набързо.

Мери изведнъж се отдръпна назад, като че ли Сам я бе блъснала силно.