Найджел Маккрери - Паяжината

— Слушай сега. Прави само това, което ти казахме, и всичко ще бъде наред. Навсякъде има полицаи…

— Както казах — намеси се Адамс, — най-малко трима полицаи ще те държат под око, така че ще бъдеш в пълна безопасност.

Рики погледна и двамата и уверено кимна.

— Чудесно. Тогава тръгвам. — Наведе се и леко целуна Сам по бузата. — Не се тревожи, лельо Сам. Няма да пострадам.

Тя кимна, като отчаяно се опитваше да изглежда спокойна, но без особен успех. Проследи го с очи, докато се отдалечаваше с колелото по посока на вира, и се запита какво, за бога, ще каже на Уин, ако с него се случи нещо лошо.

Том я погледна, сякаш прочел мислите й.

— Нищо няма да се случи. Всичко е в ръцете на професионалисти.

Сам продължаваше да наблюдава Рики, който се отдалечаваше по тъмната улица.

— Надявам се да прояви малко повече зрялост, това е всичко.

Том се обърна и се върна до колата, последван от Сам. Беше време да заемат позициите си до Специалните оперативни части в края на селото.

Докато чакаше до вратата на един от микробусите, можеше да следи по радиостанцията как се развива операцията, вслушвайки се в приглушените инструкции на полицаите, които бяха на мястото. Радиостанциите им бяха настроени на честота, която не можеше да бъде засечена от външни лица. Линиите им за свръзка бяха максимално надеждни. Рики вече бе стигнал до вира и чакаше. Сам погледна бегло часовника си. Внезапно един от наблюдателните екипи изпрати съобщение:

Обектът пристигна на паркинга на басейна. Кара мотоциклет „Ямаха петстотин сс“, регистрационен номер Лима, сто петдесет и шест, Алфа, Танго, Майт.

Адамс се обърна към един от полицаите.

— Провери на чие име е регистриран.

След това се върна до радиостанцията и напрегна слух.

— Все още не можем да видим лицето му, защото носи каска. Изглежда висок около метър и деветдесет, слаб. Облечен е с червено-черен мотористки костюм и високи до коленете черни кожени ботуши. — За миг настъпи мълчание. — Сваля каската си и я закачва на мотора, но е много тъмно и мъглата пречи да се види лицето му. Сега се отправя по пътеката към вира.

Полицаят, когото Адамс бе помолил да провери регистрацията, се появи отново с лист от бележник в ръка и му го подаде. Прегледа го набързо и го показа на Сам.

— Познаваш ли това име?

В гласа му се доловиха нотки на сарказъм, което не се хареса на Сам. Прочете информацията.

Мотоциклет „Ямаха петстотин сс“ е регистриран на името на преподобния Питър Андрюс.

Сам усети, че й прилошава. Пред себе си имаше неопровержимо доказателство, но не можеше да проумее смисъла на това, което четеше. През цялото време, докато бяха работили заедно, тя го бе смятала за приятел. Не бе имала дори най-малко съмнение, че е възможно да е Питър. Никога не беше будил подозрение. Както обикновено, Адамс реагира незабавно. Дръпна Сам за ръка, двамата се качиха в един микробус на Специалните части и с пълна скорост се отправиха към мястото. Главният инспектор даваше заповеди по радиостанцията.

— Не се премествайте все още, за да не изложите Рики на опасност! Пристигам след две минути. — Погледна към Сам, отпусната на задната седалка на микробуса, който се носеше с бясна скорост към Гранчестър. — Искам лично да пипна този негодник.

Най-сетне микробусът пристигна на малкия паркинг до вира. Том изскочи и затича по тъмната пътека, следван от четирима яки униформени полицаи от екипа. Сам с всички сили се опитваше да ги догони, но скоро те се изгубиха напред в тъмнината. След около двеста метра Адамс забеляза Андрюс и ускори крачките си. Когато бе на около десетина метра от него, почти машинално извика:

— Стой, полиция!

Изведнъж наоколо се изпълни с полицаи. Силуетът бавно се обърна и застана с лице към приближаващите се хора. Най-сетне Адамс го видя ясно на синкавата лунна светлина. Наистина бе преподобният Питър Андрюс. Докато Том се приближаваше към него, няколко фигури, които до този момент бяха скрити сред растителността от двете страни на пътеката, изведнъж оживяха и обградиха смаяния човек. Най-сетне Том стигна до него и го хвана за ръката.

— Отец Питър Андрюс? — Той кимна. Изглеждаше изненадан и слисан, когато Том продължи: — Мога ли да ви попитам какво правите тук, сър?

— Бях помолен да дойда.

Адамс изрече задъхано:

— Мога ли да попитам от кого?

Преподобният посочи към Сам, която най-сетне бе пристигнала на мястото.

— От доктор Райън. Вчера получих съобщение на компютъра си. Искала да обсъди нещо тайно с мен.