Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Повярва ли му?

Сам извърна поглед към него, питайки се за миг за кого говори. После, след като се съсредоточи, се досети.

— Да, повярвах му. Защо да се съмнявам?

Той явно не бе така сигурен.

— Просто ми се стори странно. Кой, по дяволите, би могъл да знае, че той изработва тази възстановка, да има сведенията и решителността да я унищожи? А и би трябвало да разбира, че така само ще ни позабави.

— Кой знае? Но не мисля, че Хъд има нещо общо с това, иначе защо би направил снимките. Нали и само те са ни достатъчни всъщност?

Шармън кимна несигурен.

— Предполагам, че да. И все пак нещо не се връзва.

Докато пътуваха към „Парк“, той внезапно пое по друг път и се отдалечи от болницата. Обърна се към него смутена.

— Къде отиваме?

— В апартамента ми — отвърна й, без да се обръща.

— Мога ли да попитам защо? — Надяваше се, че не е издала тревогата си.

— Не се притеснявай, докторе, зная си мястото, в пълна безопасност си.

Тя се опита да изкаже възмущение.

— Нямах това предвид!

— О, да бе, как не! Причината да отидем до апартамента ми е, за да ти покажа нещо, което би представлявало интерес. Исках да го видиш. — Тя кимна, но той чувстваше, че все още е неспокойна. — Повярвай ми, Сам, като имам предвид миналото ти и мястото, където живееш, водя те у дома само защото смятам, че е важно. Иначе не бих се оставил да бъда прицел на критика, след като зная, че ще разкрия недостатъците си.

Отговорът я засрами.

— Добре, да видим какво имаме.

Пътуването до дома му отне по-малко от десет минути. Тя забеляза контраста между разкоша на колежите и малко мрачния жилищен комплекс с общински сгради, в който се озова. Някои части все пак бяха приятни, имаше кътчета, които обитателите се бяха опитали да превърнат в колкото се може по-порядъчни места. При цялото си старание обаче не бяха успели напълно да заличат чувството на упадък, натрапващо се навсякъде из района.

Апартаментът на Шармън бе на третия етаж на жилищен блок, наречен „Мартин Лутер Кинг Тауърс“. Намираше се в една от най-добрите части на комплекса и се охраняваше двадесет и четири часа от пазач и няколко видеокамери. Жилището бе по-хубаво и интересно, отколкото бе очаквала. Сам считаше, че повечето полицаи са еднообразни и им липсва въображение или притегателна сила и смяташе, че домовете им си приличат като живота им. Но апартаментът на Шармън не бе такъв. Беше светъл и просторен, с подобаващи тапети, килими и завеси. По стените имаше съвременни картини, интересни стъклени и порцеланови съдове по полиците и над дузина готварски книги в кухнята. Но най-впечатляващите предмети бяха десетките малки и големи изрисувани войници, подредени на полкове из апартамента. Имаше и множество купи и почетни значки, напомнящи различни конкурси за изобразително изкуство от Великобритания и почти всяка европейска страна.

Шармън влезе в кухнята и сложи чайника.

— Кафе?

Сам вдигна поглед.

— Да, моля! — Реши да се пошегува. — Не знаех, че си играеш с войничета, Стан. Не си ли малко старичък?

Той се върна в стаята.

— Не си играя с тях, оставям това на военачалниците. Рисувам ги. Това ме отпуска и успокоява разсъдъка ми.

Приближи се до лавиците с книги, където бяха разположени много от тях, и взе един особено красив офицер от кавалерията. Подаде го на гостенката си.

— Много е хубав, нищо чудно, че си спечели толкова много купи.

— Седемнадесети кадрил, 1854 г., щурмът на „Бригадата на Светлината“. Едно от най-големите военни поражения, претърпени от британския кавалерийски полк, и в същото време най-славно и паметно събитие.

— „Половин левга, половин левга напред, в долината на смъртта навлязоха със своите коне.“

— Тенисън?

— А, и от поезия разбираш? — Сам бе впечатлена.

— Само ако е военна. — Шармън се отправи обратно към кухнята.

— Някои от най-въздействащите лирически творби в света се дължат на ужасите на войната.

Той се появи отново с две големи чаши кафе, от които се издигаше пара.

— „Лежим тук мъртви, прегърнали смъртта, избегнали позора на родната земя.“

Подаде на Сам нейната чаша, докато тя се опитваше да си припомни автора на стиховете. Накрая се предаде. Стан бе вътрешно зарадван, че накрая е успял да я надмине.

— Мислех, че ще го познаеш, Сам. А. Е. Хаусман, стар възпитаник на „Тринити“.

Тя му се усмихна. Добре де, едно на нула за него, но бе достатъчно впечатлена, за да се зарадва. Отпи от кафето си.

— Предполагам, че не си ме довел само за да ми покажеш войничетата си, така че какво искаше да видя?