Найджел Маккрери - Непознати без лица

След три дни почти непрестанна работа Питър Хъд най-после бе приключил. Творението му бе необикновено във всеки смисъл на думата. Обикновено градеше реконструкцията около действителния череп, но след като бе лишен от тази възможност, трябваше да го стори по памет и докосване. В процеса на работа той спираше от време на време и опипваше глината под пръстите си, опитвайки се да си представи черепа на мъртвата и усещането за него. Единственият му голям проблем бе Фиона. Първо тя идваше и не спираше да се оплаква, а после спря да идва и провеждаше само глупави кратки телефонни разговори, в които му съобщаваше с кого е и какво можели да правят по-късно. Само блъфираше, достатъчно добре я познаваше. Обичаше да си приказва, но не и да действа. И все пак я оставяше да се забавлява, като се преструваше, че се дразни и ревнува. Изглежда, това я устройваше.

Изненадан бе колко време и енергия бе вложил в изработването на главата. Почти не спираше за храна и сън, само работеше, решен да я завърши и да види как в действителност е изглеждало момичето от моргата. Отначало си мислеше, че се старае да спази срока на доктор Райън, тя изглеждаше така запалена, но после времето си вървеше, а той ставаше все по-обсебен от работата и осъзна, че го прави заради себе си. Може би Фиона го бе почувствала. Понякога беше доста избухлива, но поведението й в момента бе нетипично. Обикновено бе толкова спокойна. Вероятно, мислеше си той, е започнала да ревнува от връзката му с мъртвото момиче. Всъщност, откакто бе с нея, никога не бе поглеждал друга. Сега обаче в живота му имаше жена, е част от жена, но тя заграбваше всичкото внимание, дължимо на Фиона. Не искаше да я загуби все пак, затова реши да й се реваншира по-късно. След завършването на главата щеше да има повече време за нея, а новата му „любовница“ щеше да бъде прогонена обратно в моргата на доктор Райън, за да прекара там дните си, докато открият самоличността й.

Още няколко движения с ножа и бе готова. Хъд се отдръпна и се вгледа в работата си. Обиколи я, попипвайки тук-там, като се опитваше да оправи това или да придаде вярната пропорция. Искаше доктор Райън да е доволна от свършеното. И все пак най-много желаеше самият той да е доволен. Проблемът бе, че колкото повече я гледаше, толкова по-неудовлетворен се чувстваше. Нещо липсваше, но не знаеше какво. Също като в приказката за Мечо Пух — колкото повече се взираше, толкова повече го нямаше. Все пак бе сигурен, че има добра прилика и най-малкото щеше да помогне при идентифицирането на горкото момиче. Наистина беше красавица. Каква загуба! Знаеше, че има определени неща, които дори и неговият гений не би могъл да постигне, и си задаваше въпроси.

Какъв цвят са били очите й? Колко дълга и гъста е била косата й, каква е била усмивката й?

Започваше да се чуди и за личността й. Дали е била щастлива и весела? Кого е обичала и кой я е обичал? Била е почти на неговите години. Дали не е било възможно самият той да я обикне? Не се съмняваше, че би могъл. Но дали тя би отвърнала на чувствата му? Знаеше, че повечето жени го правеха заради артистичната му натура. Е, заради това и заради момчешката му хубост, разбира се. Колкото и странно да бе, съзнаваше, че Фиона е права. Влюбваше се в това мъртво момиче. Като мъж, обсебен от картина, той бе запленен от един натрапчив образ. Преди да покрие творбата си с влажен парцал, взе фотоапарата и засне главата от всеки ъгъл, за който се сети. Ако по-късно тя трябваше да отиде при доктор Райън, поне щеше да я има за спомен. Можеше дори да направи друга по снимките. Но тогава просто щеше да се сблъска със същия проблем. Как изкуството улавя същината на една личност? В отговора се състоеше разликата между посредствеността и гения.

Най-сетне, удовлетворен, че има всички снимки, които желае, вдигна влажния парцал и го положи върху главата, след което слезе по стълбите, за да се обади на патоложката от телефона на стълбището.

Медоуз остави Сам в къщата й. Когато отбиваха по алеята, забелязаха стария форд на Шармън, паркиран до вратата. Дик изгледа първо него, после и спътницата си.

— Искаш ли да вляза? За да се уверим, че ще се държи подобаващо.

Тя се взря в колата му през задното стъкло. Наистина беше неговата, но от собственика й нямаше и следа и се питаше къде ли е. Обърна се към Медоуз.

— Не, няма нищо, съвсем способна съм да се справя със Стан Шармън.

— Е, щом си сигурна — кимна той.

Истински се радваше на решението й. Последното нещо, което му се искаше сега, бе да се сблъска с бившия си партньор.