Найджел Маккрери - Непознати без лица

Замисли се над въпроса за момент, сякаш си припомняше усещанията.

— Беше добре. Малко нервна, но напълно доволна.

— Работникът беше ли се върнал?

Отново се замисли.

— Не зная, не го видях. Не си спомням да е светело.

— Тя беше ли облечена? — продължи Сам.

Уорд поклати глава.

— Не, беше с копринена нощница… — Направи пауза за няколко минути и мислено отново се върна към въпросната нощ, а лицето му се смекчи при спомена. — Изглеждаше прекрасно.

Сам почака, като размишляваше какъв да бъде следващият въпрос.

— Сигурен ли сте, че наоколо не е имало и някой друг, когато напуснахте къщата?

Той бавно поклати глава, а умът му прехвърляше видяното през онази нощ като на видеофилм в забавен каданс, сякаш търсеше точния кадър. Не откри нищо. Поклати глава решително.

— Нямаше нищо, никого. — После, като че ли току-що му бе хрумнало, добави: — Всъщност имаше нещо…

Сам веднага скочи.

— Какво?

Уорд направи пауза, несигурен в основанията си и питайки се дали си струва да го сподели.

— Нещо я тревожеше, и то много.

— Какво например?

— Не зная — сви рамене той, — но имах чувството, че бе някак си нервна.

— Съпругът й?

— Не, не беше той. — Уорд тръсна глава енергично. — Джон не би наранил и муха. На него само устата му е голяма, ако ме разбирате. Не, беше някой или нещо друго.

— Но нямате представа какво? — въздъхна Сам.

— Ако имах, щях да ви кажа — сви рамене мъжът.

Тя знаеше, че говори истината. Но се питаше каква би могла да е причината за безпокойството на госпожа Кларк. Може би срещата с психоаналитика Анди Хърман по-късно тази седмица щеше да разкрие нещо. Най-после можеше да обясни наличието на неговото ДНК у мъртвата. Сега трябваше само да докаже, че сношението е било доброволно и че Уорд казва пълната истина.

Ако пътуването до „Линкълн“ беше неприятно, то на връщане бе още по-лошо. Сам си купи списание от един павилион за вестници, така че разговорите щяха да бъдат още по-ограничени от преди. Дори бе помолила Медоуз да свали найлоновата му опаковка. Алергична към найлон или други такива глупости.

Медоуз бе облекчен от тишината. Не му бе нужно занимание, вече си имаше достатъчно грижи. Сякаш бе между два свята. Информацията, която Уорд бе дал на Сам, бе интересна и обясняваше наличието на неговото ДНК у жертвата, но той можеше и да лъже. Имаше достатъчно време да го съчини през дългите дни, прекарани в килията — хората, особено такива като Уорд, наистина много размишляват, когато са затворени. Вероятно бе получил и съвет от съкилийници. Проблемът бе, че това действително помагаше за защитата му, а отговорността бе негова. Какво, по дяволите, щеше да каже Адамс? Медоуз започваше да съжалява, че бе послушал Шармън. И все пак сега, за разлика от преди, се съмняваше, и то сериозно, във вината на Уорд. Не беше просто заради ДНК, а и заради обяснението за възлите. Ето какво бе премълчал Шармън. Бе благодарен, че поне не се налага да се върне при копелето с протегната за милостиня ръка и да проси сведения.

Изведнъж гласът на Сам прекъсна мислите му.

— Къде бяха открити въжето и списанията?

Медоуз обърна очи към нея, несигурен дали да отговори — в края на краищата тя беше негов враг. Но от друга страна, вече знаеше достатъчно, за да го натопи, така че какво толкова.

— В градинската му барака.

— Какво, и въжето, и списанията? — изненада се тя.

Той кимна, а патоложката продължи упорито с въпросите си.

— А бараката беше ли заключена?

Медоуз сви рамене, опитвайки се да си спомни, но не можеше.

— Нямам представа.

— Значи всеки би могъл да се вмъкне вътре и да подхвърли тези работи. Имам предвид, ако не е била заключена. Значи не са влизали с взлом?

— Не. — Започваше да се чуди накъде биеха всичките тези въпроси.

— Значи уликите може да са нагласени? — Сам започваше да напомня на адвокат на защитата.

— Може, но не бяха. Не забравяй отпечатъците по чантата, в която бяха списанията със садистична тематика. Със сигурност са негови.

Тя кимна заинтригувано.

— Някога чел ли си женски списания?

— На такъв ли ти приличам? Я не се занасяй! — изсмя се презрително инспекторът.

Сам му се усмихна и му показа найлоновата опаковка, която бе свалил от любимото й списание.

— Но твоите отпечатъци са навсякъде по лъскавата му повърхност. Значи трябва да си го чел.

Медоуз се вгледа в нея, впечатлен и слисан едновременно. Ако някога й се приискаше да зареже медицината, помисли си той, от нея можеше да излезе страхотен адвокат.