Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Хей, почакайте! Ще се кача с вас.

Двамата спътници се обърнаха и видяха Питър Хъд да тича към тях със сандвич в ръка.

— Съжалявам, че не бях тук, излязох да хапна нещо. Е, искате ли да я видите?

Шармън остана равнодушен, но Сам кимна почти развълнувано.

— Благодаря ти, че свърши толкова бързо. Доволен ли си от резултата?

Художникът ги поведе по стълбището.

— Да. Смятам, че това е една от най-добрите ми творби.

Шармън се намеси.

— Поздравления, но прилича ли на нея?

Хъд стигна до вратата и пъхна ключа.

— Това не е точна наука, разбира се, но мисля, че да.

Отвори и пристъпи вътре. Докато влизаше, зяпна и от гърлото му се откъсна драматичен вик.

— Кой, по дяволите, е извършил това?

Шармън и Сам си проправиха път покрай него. Когато влязоха, видяха причината за нещастието му. Главата бе бутната на една страна, а лицето бе накълцано на парчета с ножа за глина и от него не бе останало достатъчно, за да свърши работа при разпознаването.

Докато Шармън наблюдаваше, явно раздразнен от събитията, Сам коленичи до разстроения творец.

— Имаш ли представа кой може да е го е направил? — Виждаше, че малко му остава да заплаче.

— Не, никаква — поклати глава той.

— Стаята ти беше ли заключена, когато излезе?

Той кимна.

— Нали видяхте, че отключих, когато се върнах.

— Кой друг има ключ?

Хъд отново поклати глава и повдигна в ръце късчетата глина, след което отново ги пусна на пода.

— Никой, абсолютно никой.

— Нито дори Фиона?

Художникът се изправи, вдигна ръце и се опита да залепи отломките отново към главата. Сам му помогна.

— Не би го направила. Зная, че може да е малко ревнива, но не е и злонамерена. Освен това тя няма ключ.

— Сигурен ли си? Възможно ли е да си й го дал някога и да не ти го е върнала още?

— Да, сигурен съм. Вижте, при мен идват доста голи модели, не исках Фиона да си направи погрешни изводи.

„Или пък правилни“, помисли си Сам цинично.

Шармън закрачи из стаята.

— Липсва ли нещо?

Хъд се огледа.

— Видимо не. — Приближи се до голям люлеещ се стол в далечния край на стаята и взе една червена възглавница, която седеше в ъгъла му. Под нея имаше висококачествен фотоапарат с някакъв специален обектив. — Фотоапаратът е тук, това е добре. — Насочи поглед към Сам. — Направих й някои снимки, преди да я покрия. Лентата трябва да е все още вътре.

Сам му издърпа фотоапарата почти инстинктивно, страхувайки се да не загуби ценното му съдържание.

— Ще ги дам да ги проявят, може ли?

Хъд кимна. Нямаше голям избор, след като тя бе решена да задържи апарата и филма.

Шармън отново се взря в стаята.

— Сигурен ли си, че нищо не липсва?

Хъд проследи погледа му.

— Напълно.

— Тогава извършителят е дошъл тук единствено за да разруши главата. Явно някой е по петите ни. Трябва да разберем кой.

Художникът беше обезпокоен от прямото съобщение на детектива.

— Нали не съм в опасност?

— Вече не. Човекът си е свършил работата, за която е дошъл. Добре че не си бил тук обаче, защото е можело да те нападне.

Хъд изведнъж седна с подкосени крака, осъзнал напълно възможните последствия от инцидента.

— Добре че не е знаел за снимките, иначе щеше да се позабави. Тогава щяхме да те стържем от пода като глината.

Като забеляза нарастващото безпокойство на Питър, Сам се обърна към Шармън:

— Достатъчно, Стан, остави го на мира. Не забравяй, че ни направи услуга.

Полицаят вдигна ръце и възнегодува.

Тя прекоси стаята и седна до художника.

— Слушай, не обръщай внимание на голямото черно чудовище ей там, изобщо не си в опасност. Ако някой е застрашен, то това сме ние със Стан и да се надяваме, че ще се добере първо до него. — Шармън й се ухили. — Тъй като не е успял да свърши онова, за което е дошъл, може и да се е издал, затова се съмнявам да се върне. Хайде да проявим тези снимки и да видим какво има на тях. Вероятно ще можем да отбележим някакъв напредък в идентифицирането на момичето, а това ще ни приближи и към откриването на убиеца й.

Хъд я погледна.

— Мога ли и аз да получа копия от тях?

— Няма проблем — кимна тя.

Той не бе свършил.

— Ако откриете коя е и се натъкнете на истински нейни снимки, бих искал да дойда да ги видя.

С периферното си зрение Сам видя, че Шармън поклаща решително глава, но не му обърна внимание.

— Разбира се, че може. Да се надяваме, че ще е възможно най-скоро.

Докато шофираха бавно по моста на „Тринити“ към задните ливади, Сам насочи очи вляво към прекрасната гледка на колежа „Сейнт Джонс“. Често си мислеше, че от този ъгъл той е най-красивият колеж в Кеймбридж. Нищо чудно, че Хитлер е пожелал да го използва за щабквартира след нашествието си в Англия. Но повечето от колежите в града, каза си тя, имаха поне една малка част, която не можеше да бъде описана без употребата на суперлативи. Всички бяха красиви и въздействащи по свой собствен начин. Докато продължаваше да се възхищава на „Сейнт Джонс“ през опасаната от дървета улица, пронизващият глас на Шармън прекъсна мислите й.