Найджел Маккрери - Непознати без лица

Сам определено не харесваше Греъм Уорд. Но от друга страна, размишляваше тя, обстоятелствата бяха изключително мъчителни. Освен това какво значение имаше дали го харесва, или не? Истината си оставаше истина. Реши да не се поддава на предизвикателствата му, а да започне с първия въпрос.

— Някога били ли сте скаут?

Уорд се облегна назад и я изгледа, несигурен дали говори сериозно. Реши да направи компромис.

— Не, но имах няколко гаджета водачки едно време.

Държеше се шеговито в самозащита, но Сам продължи нататък.

— Ами корабоплаването? Занимавали ли сте се някога с това?

Уорд и Апълярд се спогледаха, преди да спрат очи на Медоуз, спомняйки си въпроса. Уорд му се усмихна.

— Здрасти, моряко!

Сам почувства как гневът й се надига.

— Въпросът е сериозен, Греъм, просто отговорете.

Той се взря в нея за миг, преди да бръкне в пакета, който Медоуз му бе дал, и да си запали друга цигара.

— Не, никога не съм се занимавал с плаване. Мразя корабите и не мога да плувам. Има ли и други тъпи въпроси, или да накарам инспектор Медоуз да прекрати разпита?

Сам реши, че може да му обясни, преди цялото начинание да се провали заради свадливото му настроение.

— Онзи, който е вързал Софи Кларк към леглото, е разбирал от възли. В случая възлите бяха с едно прехвърляне и две полупримки. Този вид се използва най-често от моряци. Човек трябва да знае как се прави, не е обикновен, за него са нужни задълбочени познания в тази област.

Апълярд се ококори, а Уорд отново подръпна от цигарата си, преди да отговори. Знаеше, че тя не си играе игрички, и за пръв път, откакто го арестуваха, усети искрица надежда.

— Съжалявам.

Сам се възползва от възможността.

— Имахте ли връзка с госпожа Кларк?

— Не.

Сигурна бе, че лъже, но как да го накара да каже истината?

— Разбрах, че Джон Кларк плаща защитата ви.

Уорд насочи поглед към Апълярд, който се опитваше да изглежда спокоен.

— И какво от това?

— Много щедър жест.

Вдигна поглед и издуха няколко облачета дим нагоре към вече пожълтелия от никотин таван.

— Да, предполагам. Той е щедър човек.

— Значи не бихте желали да сторите нещо, което да го огорчи. Например да признаете връзката си с жена му?

Заподозреният се замисли за момент.

— Не, но тъй като не съм имал такава, не можем да говорим за това, нали?

Сам се облегна и се замисли за миг.

— Това няма да е достатъчно, Греъм.

— Кое? — изгледа я той.

— Дребният въпрос за възлите. Изправен си пред угрозата да прекараш остатъка от живота си зад решетките. Тази мисъл всява страх у всекиго. А за интелигентен човек като теб е същински ад.

По лицето му четеше, че е улучила пътя. Имаше разлика между това забележката да бъде направена от полицай или от някой независим. Полицаите трябваше да я изрекат, тя бе част от техниките на водене на разпит. Но ако я изречеше човек, който не печели нищо, вероятността да му въздейства бе по-голяма.

Уорд погледна Апълярд, който остана невъзмутим, и след това се обърна отново към Сам.

— Наистина ли няма друг начин?

Тя поклати глава и се възползва от несигурността му.

— Не, мисля, че няма. Имахте ли връзка с нея?

Отново напълни дробовете си с дим.

— Това ще нарани Джон. Няма ли начин да го избегнем? Винаги ми е бил добър приятел.

Сам погледна Медоуз, който поклати глава решително.

— Ако това ще бъде част от защитата ви, той е длъжен да го научи. Съжалявам.

Уорд се отпусна в стола си и затърси изход от затруднението. Знаеше, че няма такъв. Алтернативата бе да нарани приятеля си или да излежава доживотна присъда и ако признанието за връзката щеше да подпомогне шансовете му, трябваше да избере първото. Извърна поглед към Сам.

— Добре де, да. Имах връзка със Софи.

Тя се отпусна. Искаше й се да се усмихне. Имаше усещането за безрадостна победа.

Шармън реши този път да се обади на Сид Буут в местното управление на разузнаването, като използва фалшиво име, а не да се среща с него на друго скапано погребение. Даде му сведенията от разчетения надпис на часовника, намерен на местопрестъплението, и го помоли да ги провери. Винаги имаше шанс да се открие произходът на някоя вещ, за да бъде идентифицирана. Шансът невинаги бе голям, но все пак съществуваше. Сид се съгласи да свърши работата, стига да има „почерпка“, както обичаше да нарича подкупите. Шармън се съгласи с готовност, стига да не беше голяма. Вече нищо не бе безплатно. Даже и между приятели и колеги. Къде се бяха дянали лоялността и другарството, питаше сам себе си.