Найджел Маккрери - Непознати без лица

Взря се в него за момент с възбуден интерес.

— Да?

— Той никога не е плавал — сви рамене Медоуз.

— Така си и мислех — засмя се Стан.

Дик знаеше, че това не е всичко.

— Май не ти се ще да ми кажеш защо зададе този въпрос.

Той поклати глава.

— Заведи ни в „Линкълн“ и ще видя какво мога да направя.

Медоуз знаеше, че няма смисъл да настоява. И той самият разполагаше с допълнителна информация.

— Знаеш ли, че Джон Кларк финансира защитата на Уорд?

Шармън бе втрещен.

— Какво? След всичко, което се е случило?

Инспекторът кимна.

— Зная, звучи невероятно, нали? Явно е убеден в невинността му. Значи не си единствен.

— Изненадан съм, че вестниците не са го разгласили.

— Всичко е много потайно. Хора като Кларк купуват уединението си, така както и справедливостта.

Шармън изтласка мислите си на заден план за миг.

— Какво ще пиеш?

Медоуз изгледа празната си халба.

— Двоен скоч.

— Започваш да си падаш по пиенето. Знаеш ли, рангът май започва да те променя.

Фасадата на „Линкълн“ напомняше средновековен замък. Гигантската порта, поддържана от двете страни от високи стени и кули, го правеше една от най-внушителните сгради в района.

Сам не бе от реформаторите на затворите, но това място бе така мрачно, че потръпна. Имаше и по-лоши места, разбира се, но представата да бъдеш затворен в подобна обстановка двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, предизвика тръпки по гърба й.

Медоуз я бе взел в седем за двучасовото пътуване до тук. Така й не бе успяла да се насили да го хареса, а знаеше, че и той не я харесва особено, така че по-голямата част от пътя прекараха в мълчание, нарушавано от някоя дума, произнесена от любезност.

Когато Шармън я помоли да предприеме пътуването, първата й реакция бе да откаже, но след като го обмисли, осъзна колко важно бе да стигнат до Уорд, а щом имаха мълчаливото съгласие на Медоуз, можеше и да успеят. Рискът определено бе голям, но и това само по себе си я стимулираше. Единственото, което не й бе приятно, бе фактът, че ще трябва да пътува с Медоуз. Прекараният с него ден нямаше да е много весел.

Шармън бе доволен, когато Сам най-сетне се съгласи да го направи, и предложи да я заведе на вечеря някъде след това. Зачуди се лукаво дали ще трябва да чака на ъгъла на улицата само с червена рокля и чорапи. Наистина трябваше да разбере защо мъж като него харесва проститутки.

Докато чакаха пазачите да ги пуснат вътре, Сам наблюдаваше лицата на роднините и приятелите, наредени в дълга върволица за свиждане. Питаше се от колко далече са дошли някои от тях и от колко ли време висяха тук. Именно те страдаха в действителност, когато партньорът им, баща им или синът им бе пратен в затвора. Дали престъпниците изобщо осъзнаваха болката, която бяха причинили на семействата и приятелите си, или живееха в свой илюзорен свят, където никога не ги грози опасността да бъдат заловени?

Сам забеляза доста от посетителите да я поглеждат, много от тях с презрение. Сигурно си мислеха, че е полицай. Не изглеждаше така, но Медоуз определено приличаше на ченге, така че за посетителите това бе вина по асоциация. Малко по-късно инспекторът натисна звънеца и пазач в тъмна униформа им отвори и ги въведе.

Вътре затворът бе по-мрачен от фасадата и Сам се надяваше, че няма да се бавят. След като Дик попълни формуляра и ги претърсиха, ги поведоха няколко етажа по-нагоре към стаята за разпити. Медоуз не бе вписал името й в справката, когато се регистрираше. Бе я предупредил, че ще се опита да го стори, но се изненада колко лесно му се бе удало. „Всички са навързани“, помисли си тя.

Когато стигнаха до стаята за разпити, Питър Апълярд вече ги чакаше. Вдигна поглед нервно при влизането им.

— Това наистина е крайно необичайно, съзнавате ли?

Инспекторът кимна и си придаде самоуверен вид.

— Съзнавам, господин Апълярд, но го правим в интерес на вашия клиент.

Забележката му не успя да успокои напълно адвоката.

— Е, ще си запазя правото на преценка и няма да се поколебая да посъветвам клиента си да прекрати разпита незабавно, ако сметна, че е в ущърб на делото му. — Обърна се към Сам. — Изненадан съм, че сте замесена във всичко това, доктор Райън.

— Уверена съм, че това е полезно и необходимо начинание в името на справедливостта, господин Апълярд, и мога да ви уверя, че иначе нямаше да съм тук.

Адвокатът поклати глава обезнадеждено.

— Де да бях така спокоен, но се боя, че трябва всички да сме полудели.