Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Чувала съм за подобни случаи.

— Не се ли оплакват на полицията, когато стане нещо такова?

— Като че ли на тях им пука! — изсмя се кратко и престорено тя. — Може и да направят нещо, ако някое копеле те изпревари, но иначе забрави. Освен това клиентите обикновено плащат много повече, след като видят какво са сторили и в каква каша са се забъркали. Пачката оправя нещата.

Шармън поклати глава смаяно. Пред какво ли не си затваряха очите хората заради пари…

— Някога била ли си с разтворени ръце и крака?

— Повечето пъти, денем и нощем, щом искаш да знаеш — засмя се тя.

— Имах предвид вързана в тази поза.

— Веднъж, но не за дълго — отвърна тя.

— Какво имаш предвид? — Шармън бе заинтригуван.

— Така трудно се прави секс. Не ти се позволява много движение, не можеш да си вдигнеш бедрата, ако схващаш мисълта ми. Много по-добре е с ръце над главата и свободни крака. Тогава клиентът получава ограничаването, което желае, а в същото време можеш да се движиш. Не, връзването с разтворени ръце и крака не струва, това е най-лошата поза, която можеш да избереш. Но пък изглежда добре — добави дяволито Кейт.

Стан запали по още една цигара.

— Тези момичета, които са били изгорени с фасове, ще ми дадеш ли имената им?

— Майтапиш ли се? — озъби му се тя.

— Не. Може да помогна с нещо.

— С какво?

— Не мога да ти доверя, но е важно.

— Да не става дума за жената на онзи член на парламента? Чух, че била нарязана.

— Е, погрешно си чула — въздъхна той.

— И без това мислех, че си отстранен от случая.

Шармън се зачуди още колко ли народ знае. Ставаше адски нелепо.

— Така е, значи очевидно не става дума за него.

Кейт отново отправи очи към тавана.

— Ще видя какво мога да направя. Но не си ги научил от мен, ясно?

— Да, благодаря — кимна той. — Между другото, колко ти дължа?

Кейт остана неподвижна.

— Нищо, гратис е. Беше ми приятно, благодаря.

Този път Шармън намери ръката й и я стисна, но тя я дръпна.

— Дай да не се размекваме прекалено, Стан. Сигурно другия път ще ти взема повече.

Адамс погледна часовника си. 6:28 сутринта. Бе решил да влезе в 6:30, така че през останалите две минути всички трябваше да почакат. Информаторът беше добър. Даде му повече сведения, отколкото обичайните „услужливи“ клиенти. Ако не беше сигурен, нямаше да организира сутрешното нахълтване. Онзи, който се бе обадил, знаеше достатъчно неоповестени факти за убийството, за да си струва да го изслушат. Затова назованият заподозрян трябваше да се приеме на сериозно. Ако успееше да проведе разследването бързо, щеше да свали товара от плещите си и да разкара началника на полицията, който му висеше на главата. Освен това се радваше, че не се налага да се показва в „Престъпления“. Знаеше, че предаването е доста полезно, но и при двете си участия в него се бе чувствал някак много неудобно.

Бе сигурен обаче, че Джон Кларк не изпитва същото. След убийството на съпругата му се бе появявал в почти всички емисии новини и актуални предавания, присъстваше също и в местните и националните вестници. Изглежда, нескритата скръб печелеше гласоподаватели.

Огледа се около Виктория Роуд. Мадингли бе прекрасен, предназначен за средната класа район. Едно от местата, към които човек се стреми, когато животът и кариерата му процъфтяват. Зад дърветата край пътя се криеха красиви скъпи къщи, а на алеите пред тях бяха паркирани само най-хубави коли — БМВ, мерцедеси, ягуари, а дори и едно страхотно червено ферари. На такова място му се искаше да живее и вероятно някой ден щеше да го постигне.

Адамс отново погледна часовника си. 6:29. „Божичко, как се влачи времето!“, помисли си той. Знаеше, че Греъм Уорд е там. Едно от момчетата му се бе обадило с трика за „грешния номер“ в шест часа и Уорд бе вдигнал. Странно, но старите, изпитани методи за проверка на хора често си оставаха най-добри. Обърна се да надзърне зад себе си. Микробусът за специални операции бе на мястото си и шестима едри униформени юнаци очакваха нарежданията му. Чоки Уайт бе във втората кола заедно с други двама детективи, четирима криминалисти за събиране за улики чакаха в микробуса зад тях, а самият той бе в първата кола с Дик Медоуз. Всичко изглеждаше изпипано. Докато изтичаха последните няколко секунди, мислите му се спряха на настоящите му отношения със Сам. Наистина трябваше да се направи нещо. Опита се да я посети вкъщи, но или я нямаше, или не желаеше да отвори. Телефонните обаждания постигаха същия резултат. Проблемът беше, че настоящото положение бе известно почти на всички и той бързо губеше позициите си. Такъв проблем бе нежелателен по време на разследване на голямо убийство, особено толкова важно като настоящото. При предстоящото овакантяване на поста заместник-началник на полицията искрено му се искаше той да не съществува.