Найджел Маккрери - Непознати без лица

Шармън го разгледа за кратко.

— Къде го е открил?

Полицаят се засмя отново. Изглежда, цялата ситуация му се струваше забавна.

— Не той, кучетата. Търсели плъхове, но вместо на тях се натъкнали на това.

Стан вдигна очи от крака и погледна колегата си.

— Открили ли са нещо друго?

— За съжаление да — кимна той.

Полицай Боунър ритна голямо строшено парче талашит, изпод който се показа кафяв човешки череп с петна по него. Отначало на Шармън му се стори, че черепът някак си се движи. Сякаш останките от плът се притискаха и моделираха. После осъзна, че всъщност е покрит с ларви. Бяха хиляди, пълзяха една върху друга, през очите и устата. Всеки сантиметър от тленните останки изглеждаше покрит от тях. Клекна, като внимаваше къде стъпва, и се пазеше да не пипа нищо. Питаше се кой е бил този човек, защо е дошъл тук и най-важно — как е умрял.

Боунър приклекна до него.

— С тоя можем да отворим магазин за стръв, Стан.

Шармън не му обърна внимание, но той не се смути.

— Струва ми се, че е жена.

Шармън се изправи и го изгледа впечатлен.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Устата е отворена. — Разсмя се, развеселен от собствената си шега. Макар че се опита да се овладее, даже и Стан се усмихна широко.

— Мамка му, Джим, хайде да проявим малко уважение, а?

Полицаят изтри очи и вдигна една спринцовка.

— Намерих няколко такива около трупа. Предполагам, че е хероин, десети случай за тази година, доколкото ми е известно. Работата е почти ясна, Стан. Не зная защо си направи труда да дойдеш до тук.

— Това не трябва ли да е в торбичка за веществени доказателства? — изгледа го Шармън.

— При такъв случай? Чиста загуба на време — засмя се саркастично Боунър.

Стан тръгна към колата си и взе няколко малки пликчета. Като се върна, дръпна спринцовката от ръката му и я пусна в едно от тях. Същото направи и с разложения крак.

— Хайде да действаме по правилата, Джим. В случай че грешиш. Разбираш ли ме? Има ли още игли?

Боунър се изправи.

— Няколко, ей там. — Посочи към стената на около пет ярда 5 5 1 ярд = 91,4 см. — Б.р. от тялото. — Виж, Стан, не търси под вола теле.

Шармън поклати глава.

— Не търся. Просто се опитвам да си свърша работата.

Колегата му не остана доволен от обяснението.

— Виж, не се опитвай да компенсираш отстраняването си от случая „Кларк“, като си съчиняваш собствена история за убийство.

Стан се вгледа настойчиво в лицето му. Винаги се впечатляваше колко бързо се разнасяха слуховете из полицията, но дори той бе изненадан от скоростта, с която информацията за отстраняването му от отдел „Убийства“ бе стигнала дотук.

— Такова ли е мнението ти наистина?

— Да — кимна той. — Наистина така мисля. Можеш да си губиш времето, но не и моето. Имам твърде много работа. Ще те оставям, приятел. Не забравяй да попълниш доклада на следователя. Сигурен съм, че ще бъде очарован.

С тези думи Боунър извика колегата си. След кратко обсъждане, за да оправдае решението си пред младия си стажант, двамата отпътуваха.

Шармън ги наблюдаваше, вбесен от отношението му.

— Винаги си бил тъпанар, Джим.

След тръгването им той отиде до мъжа с кучетата.

— Разбрах, че вие сте открили тленните останки?

Уокър сведе очи към животните.

— Всъщност те ги намериха, а аз ги последвах, така да се каже.

Стан кимна и клекна, като погали главите им с ръка.

— На колко години са?

— Джаспър е на две, а Конрад е малко над три.

— Хубави кучета. — Изправи се. — Кога открихте трупа?

— Преди няколко часа. Звъннах на колегите ви веднага.

— Докосвали ли сте нещо? — Хвърли поглед назад към моста.

Уокър изведнъж доби нервно изражение.

— Не, нищо. Джаспър намери крака и ми го донесе, но аз го дадох на онзи полицай.

Шармън кимна с разбиране.

— Често ли идвате насам?

— Да, откакто булдозерите изравниха Попи Фийлдс.

Стан поклати глава съчувствено.

— Много жалко. Като дете си играех там. Обичах това място. Ще ми се да проверя банковите сметки на няколко съветници, след като издадоха разрешително за строеж там.

— И на мен — усмихна се Уокър. — Трябва да са получили по нещо.

Шармън смени темата бързо, тъй като не желаеше да се впуска в твърде дълъг разговор, незасягащ основната тема.

— Кога сте идвали тук за последен път?

— Вчера. Идвам ежедневно, по два пъти на ден — разхождам кучетата, нали разбирате?

Детективът се усмихна и погледна животните.

— Много добре се грижите за тях. Реагирали ли са на нещо под моста досега?