Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Не, никога — поклати глава той. — Невинаги идвам чак до тук. Изглежда, просто обичат смрадливи места. Трудно ги овладявам, когато им сваля поводите.

Стан хвърли поглед към двете игриви кучета.

— Съобщихте ли данните си на онези двама полицаи? Име, адрес, телефон?

— Да.

— Добре, това е достатъчно засега. Но вероятно по-късно ще поискаме да дадете показания. Ще ви уведомим.

Мъжът показа с кимване, че е разбрал, обърна се и си тръгна, като се опитваше да запази контрол върху животните. Шармън го наблюдаваше. Удивително много хора с кучета откриваха трупове, а беше и прав за Попи Фийлдс, беше наистина жалко. Обърна се и закрачи към тялото. Нуждаеше се от известно време насаме, преди да пристигне катафалката и да откара тленните останки към моргата. Искаше хубаво да поразгледа наоколо. Не знаеше защо, но всичко бе някак си объркано.

Нямаше кой знае какво за гледане. Мястото не се виждаше от пътя, наблизо нямаше къщи. Трябваше да поговори с фермера, за да разбере дали той или някой от момчетата му са забелязали нещо. Знаеше, че е като изстрел в тъмнината, но в момента нямаше други алтернативи. Забеляза, че по моста все още минават влакове. Щеше да се опита да размени няколко думи и с някои от машинистите. Още един изстрел в тъмнината, но отново необходим. Отбеляза си да провери в кои часове минават влаковете оттук и кои са били машинистите през последните — помисли за миг — шест месеца. Цялата му кариера се градеше върху способността му да си съставя списъци. Бе открил, че при толкова събития в живота му това е единственият начин да оцелее. Освен това вече не бе млад и паметта му не беше същата. Списъците му помагаха.

Извади малък фотоапарат „Олимпус“ и засне околността. После снима моста и боклуците под него. Внимателно размести сметта, кашоните, гумите и дюшеците от тленните останки и ги засне. Достатъчно бе наблюдавал работата на специалистите по събиране на улики, затова имаше някаква представа какви снимки да направи, кое бе важно и кое не. След като свърши това, той събра дрипавите дрехи на трупа и ги сложи в найлонови торбички. Не че от тях бе останало много. Част от зелена тениска, някакви избелели дънки, чифт маратонки и избелели прашки.

Изведнъж по предната част на тялото притича плъх. Шармън харесваше повечето животни, но тези му бяха противни. Ритна го, докато се опитваше да се скрие, уцели го в корема и го просна на купчината боклуци отсреща. Въпреки силата на ритника животното изглеждаше невредимо и продължи по пътя си, докато се изгуби в тъмните хлътнатини в далечния край на моста. „Корави гадни твари“, помисли си той.

Като сведе поглед към трупа, забеляза нещо да блести на земята до подаващата се бедрена кост. Клекна, вдигна го и го разгледа от близо. Беше часовник. Всъщност много скъп на вид златен „Ролекс“. Обърна го откъм гърба. Личеше, че нещо е било гравирано там, но някой бе проявил голямо старание да заличи надписа. Шармън бе доволен, това бе най-добрата му улика до момента. Внимателно го пусна в една от торбичките.

Под негово наблюдение останките бяха внимателно положени в голям найлон, заедно с всички ларви, преди да бъдат опаковани в черен чувал и прибрани в ковчег. Стан продължи да надзирава вдигането на трупа, за да се увери, че са взели всичко и нищо не е пропуснато случайно или загубено. Доволен, че всичко е прибрано, накрая той даде разрешение на микробуса да потегли.

Щом превозното средство изчезна в гората, Стан огледа внимателно мястото за последен път. Изкачи се по дигата и претърси по четвърт миля в двете посоки за нещо интересно. Не откри нищо. После претърси областта зад моста и полето от двете страни на дигата, но и там нямаше нищо. Накрая отчаяно разтърси глава. Трупът бе лежал тук твърде дълго и всякакви надеждни улики отдавна бяха заличени. Въпреки че всъщност не очакваше да открие нещо, бе разочарован. Сигурно се касаеше за поредния наркоман, умрял от свръхдоза на отдалечено място. Нито бе първият, нито последният. Може би Боунър беше прав и правеше от мухата слон. Или се опитваше да се реваншира за изритването от случая „Кларк“. Започваше да се съмнява в преценката си, което му бе неприсъщо. В едно бе сигурен обаче: гъделичкането по гърба му подсказваше, че става дума за нещо по-сериозно от свръхдоза. Беше го почувствал още с пристигането си, а усещането още не го напускаше.

Вечерта с Кейт бе толкова забавна, колкото бе очаквал. Не знаеше дали го прави за всичките си клиенти, или го счита за по-специален. Надяваше се да е второто. Винаги, когато излизаше с него, изглеждаше поразително и се гордееше с нея. Дори и речта и поведението й ставаха различни. Бе любезна, умерена в приказките, дори любеща.