Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Шефът не бива да ме вижда сега, а, Дик?

Винаги знаеше как да накара Медоуз да се почувства неудобно. Всъщност, що се отнася до съвременната полиция, Стан беше същинска пречка. Твърде нестандартен, за да успее да се издигне, той имаше способността да завлича и поддръжниците си със себе си. Медоуз знаеше, че му е нужен, но и че трябва да стои настрана. Просто за всеки случай. Колкото и да го уважаваше, винаги гледаше да пази голяма дистанция между тях. След като хоризонтът бе чист, Дик го избута иззад ъгъла към алеята.

— Обади ми се утре, Стан. Ще видя какво мога да направя.

Шармън отиде до автомобила си.

— Добре, Дик.

Преди Медоуз да успее да отговори, вече бе в колата и се отправяше към главната порта. На минаване през нея забеляза, че навсякъде са пръснати полицейски конуси. Младият полицай, когото бе срещнал по-рано, продължаваше да поставя още. Като си спомни знака с ръка, който му бе показал по-рано, повика злополучното момче.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Това прилича на М6 в лош ден. Разчисти всичко!

Младежът изглеждаше смаян.

— Какво, всички ли? Но нали казахте…

Шармън го изгледа свирепо.

— Няма значение какво съм казал, разчисти всичко. Това е заповед!

След тези думи вдигна стъклото и потегли, смеейки се на себе си. Щеше да му отнеме цялата нощ. Ако имаше късмет, Кейт щеше още да е в леглото, когато се прибере, и тогава щеше да се възползва сериозно от нея. Всяко зло за добро.

Андрю Уокър разхождаше кучетата си на Попи Фийлдс още от дете, а след като сега бе на петдесет и пет, това бяха доста години. Винаги бе считал мястото за много специално, нещо като тайна градина, където можеше да се усамоти с мислите и спомените си. Но след като предприемачите се бяха намесили и бяха унищожили полето, той и стотиците му съмишленици бяха принудени да променят навиците си.

Сега се налагаше да води животните покрай дигата на старата железопътна линия. Не беше лоша разходка, около пет мили, а на ловджийските кучета, изглежда, им харесваше. Имаше доста ниви, няколко малки горички и множество зайци и катерички, които да преследват, но не беше същото и не можеше да е. А и крайната точка бе малко неприятна. Пътят свършваше до един стар, олющен железопътен мост, използван като сметище от години. През зимата не бе чак толкова лошо, но лятно време вонята беше ужасна. Освен това имаше и много плъхове, но кучетата бяха доволни от факта и вече бяха убили доста от тях. Беше информирал и общината, и железопътните служби за състоянието на мястото, но те си прехвърляха вината и както обикновено, не правеха нищо, а боклуците продължаваха да се трупат. Опитваше се да стои настрана от тях, но животните ги харесваха и трудно ги овладяваше, когато наближаха сметището. При всяка лоша миризма или нещо, което можеше да се гони, изгаряха от нетърпение да се овъргалят или да хукнат. Беше си направо отвратително. Опитваше се да ги извика обратно, но щом навиреха опашки, нищо не можеше да ги спре.

Докато се приближаваше към моста, кучетата вече бяха под свода, подскачаха из отпадъците и ровеха из бог знае какво. Извика след тях:

— Джаспър, Конрад, тук, момчета, върнете се или ще изкъпя и двама ви, като се приберем!

Въпреки големината и енергията им, Андрю знаеше слабото им място. Обичаха водата, но само ако ставаше дума за язовири, реки и езера. Стигнеше ли се до къпане в банята, започваха да се боят като безпризорни псета, отвеждани да бъдат приспани.

Като че ли разбрали заплахата, която току-що им бе отправил, те се втурнаха обратно към него. Като се приближиха, забеляза, че Джаспър носи нещо в уста. Изглеждаше като старо парче месо или някакъв кокал. О, боже, като си помислеше, че може да е някое мъртво животно! Проклетникът щеше да смърди седмици наред!

Кучето пусна плячката си в краката на Андрю и седна, а очите му горяха в очакване. Стопанинът му го погледна.

— Ако си мислиш, че ще ти го хвърлям, значи не си познал, момче.

Сведе очи към това, което лежеше в прахта до десния му крак. За миг се опита да овладее ужаса, който се надигна в гърдите му. Знаеше, че трябва да се съсредоточи, за да се увери, че не е станала грешка и умът му не си прави шеги. Но не. Там, на земята пред него, имаше човешки крак или по-точно останки от крак. Формата беше достатъчно явна, но по-голямата част от месото липсваше и се подаваха само костите. Остатъците от плътта бяха почернели и разложени. На мястото на пръстите стърчаха четири остри кости. Палецът висеше отпуснат и почернял и го крепяха само няколко тънки нишки плът.