Найджел Маккрери - Непознати без лица

— По дяволите!

Желанието да изтича след двамата и да изтръгне апарата от ръцете на фоторепортера бе силно, но знаеше, че ще е безплодно и злепоставящо. Защо бе отворила вратата само по хавлия? Трябваше да внимава повече. Сега не само че имаха материал, а и съблазнителна снимка в добавка.

Сам се преоблече бързо, преди да грабне две филийки хляб и да тръгне обратно към „Парк Хоспитъл“, за да извърши аутопсията на Софи Кларк. Когато пристигна, тълпата журналисти, които бяха струпани пред къщата на Джон Кларк по-рано сутринта, вече се бяха разположили пред болницата. Забеляза и Едуард Кейс. Докато минаваше през редиците им, бе посрещната отново от светкавици, от удари по колата й, съпроводени с въпроси, изкрещени през плътно затворените прозорци. Беше толкова шумно, че не разбираше нито дума и се чудеше защо се държат като глутница улични котки, нахвърлили се над последната рибка. Накрая успя да си пробие път до подземния паркинг, но пред очите й се чернееше от светкавиците на фотоапаратите. Питаше се как ли се справят звездите с това непрекъснато, без да ослепеят.

Когато пристигна, Джийн я чакаше в кабинета. Гледаше началничката си сериозно.

— Имате ли време за едно кафе, преди да започнете, доктор Райън?

Сам се усмихна на секретарката си.

— Да, Джийн, ако обичаш. Но не твърде горещо, нямам много време.

Отиде до бюрото си и седна.

— Само исках да ви информирам, че телефонът прегря от звънене. Най-вече от пресата. Прехвърлих разговорите през централата, така че вече няма да е толкова натоварено. Полицейският екип ви чака в моргата…

— Нима? Ами ще трябва да потърпят още малко, нали? — отвърна рязко тя.

Джийн прецени настроението й и реши да внимава.

— О, и доктор Стюърт иска да ви види, когато се освободите.

Сам се обърна към нея.

— Тогава вероятно ще чака много дълго, нали?

Секретарката сметна за благоразумно да премълчи останалите съобщения, например за посещението на началник Адамс.

Сам сведе поглед към купчината документи на бюрото си.

— Какво е всичко това, Джийн? Разчистих си бюрото едва миналата седмица!

Жената се усмихна нервно.

— Поставила съм най-спешните неща отгоре, опитах се да ги подредя според неотложността.

Патоложката унило поклати глава.

— Никога няма да изляза от тук. Ще пукна на това бюро и пак няма да съм свършила всичко.

Джийн се заизмъква бавно от кабинета.

— Ще приготвя кафето.

След като се зае с някои основни административни задачи, за да задвижи работата в отдела си, Сам се отправи към моргата заедно с голямата чаша кафе, като се опитваше да я допие по пътя, преди да е започнала медицинската експертиза. Когато влезе в помещението, повика помощника си, който едва тази сутрин се бе върнал от отпуск.

— Да се залавяме, Фред.

Той се появи иззад ъгъла на моргата, направи жест с пръст върху устните и посочи към малката стаичка встрани, която се използваше за уединение на роднини и приятели при разпознаването на трупове. Сам се намръщи и се отправи нервно към малкия си кабинет, за да се приготви. След миг на вратата се почука леко и тя вдигна поглед. Беше Тревър Стюърт, сериозен и официален.

— Господин Кларк би искал да поговорите, доктор Райън, може ли?

„Доктор Райън“! Това трябва да бе първият път, когато се обръщаше така официално към нея, откакто го познаваше. Питаше се кой ли ги слуша. Не й се наложи да се чуди дълго. Миг по-късно влезе Джон Кларк, парламентаристът, придружаван от Робърт Шоу, началника на полицията. За всичките й години в „Парк“ той посещаваше моргата за пръв път, а също и — доколкото знаеше — местопрестъплението.

Сам им посочи два стола срещу бюрото си, докато Тревър Стюърт изчакваше нетърпеливо до вратата.

Шоу заговори.

— Господин Кларк, ъ-ъ, Джон, би искал да ви зададе няколко въпроса за процедурите, ако нямате нищо против, доктор Райън.

Тя кимна и пренесе вниманието си върху Кларк. Личеше, че е разстроен, лицето му бе зачервено, а очите му бяха подпухнали и насълзени. Заговори нервно и накъсано.

— Зная, че трябва да си свършите работата, доктор Райън. — Спря, за да си поеме дълбоко въздух и да си възвърне самообладанието. Шоу постави успокоително ръка върху рамото му. — Но ако изобщо е възможно, отнесете се колкото може по-нежно с нея. Беше много красива, не само на външен вид, имам предвид и като личност. Беше просто прекрасна. — По страните му се застичаха сълзи.

За пръв път, откакто го познаваше, Сам изпита съчувствие към него. Въпреки репутацията си той изглеждаше искрено разстроен и натъжен от случилото се с младата му съпруга. Заговори възможно най-мило: