Стив Берри - Гробницата на императора

Малоун приглади мократа си коса и прецени възможностите им. Те не бяха много. Огледа повърхността на езерото. Направи му впечатление, че нито една от джонките не направи опит да се приближи нито до останките във водата, нито до брега. Обърна се с намерението да зададе следващия си въпрос, но в същия миг получи силен удар в челюстта. Зашеметен, той се стовари на земята. Ярката слънчева светлина се превърна в мрак.

— Не смей да ми посягаш никога повече! — изсъска приведеният над него Виктор.

Малоун бавно дойде на себе си. След кратко колебание реши да не отвръща на удара. Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Виктор. Този човек току-що им беше спасил живота и очевидно харесваше Касиопея. Два факта, които го тревожеха.

— Приключихте ли вие двамата? — попита остро Касиопея.

— Аз да — отвърна Малоун, изправи се и впи очи в лицето на Виктор.

— Не съм ви враг — заяви Виктор.

Малоун разтърка брадичката си и кимна.

— Нямаме друг избор, освен да ти повярваме — неохотно призна той. — А сега ни закарай на север.

— Къде по-точно?

— В Сиан — обади се Пау Уън. — При гробницата на Цин Шъхуан.

Ни напрегна слух, за да долови тихия глас на премиера в слушалката.

— Времената преди и след смъртта на Мао бяха изключително хаотични. Политиката се люшкаше между маоизма и нещо съвсем различно от него. Никой нямаше представа какви ще бъдат новите насоки. Мао се опита да балансира противоположните гледища, но вече беше твърде стар и болен, за да ги държи под контрол.

Макар и млад по онова време, Ни си спомняше годините в началото на 70-те, когато Бандата на четиримата изяви претенциите си към властта. Тя беше съставена от радикални маоисти начело със съпругата на Мао, които избраха тактиката на класовата борба, антиинтелектуализма, егалитаризма и ксенофобията. Противниците им проповядваха икономически растеж, стабилност, образование и прагматизъм.

— През двете последни години от живота на Мао конфликтът между двете враждуващи групировки ескалираше — продължи все така тихо премиерът. — Вътрешни борби, чистки, дори убийства. В крайна сметка властта попадна в ръцете на Дън Сяопин, но след дълга и изтощителна борба, оставила дълбоки белези в обществото. Ние с Пау Уън бяхме участници във всички битки.

— На чия страна?

— Това няма значение. Но дори днес помним грешките, които допуснахме тогава. Затова не искам борбата за власт между теб и Тан да се превърне в публичен спектакъл. Няма да позволя да повторите нашите грешки.

Премиерът говореше като истински конфуцианец.

— В много отношения Дън Сяопин беше по-лош от Мао — продължи възрастният човек. — Той приемаше всички реформи, стига те да не засягат партията, правителството и марксистките идеи. Неговата максима беше подобряването на жизнения стандарт на всяка цена, без да се мисли за последиците. И всички видяхме какво се случи — пълна разруха на страната.

Ни беше съгласен с това заключение. Следите на неограниченото и нерегулирано икономическо развитие личаха навсякъде. Нито едно кътче от страната не беше пощадено.

— Изглеждахме обречени — добави премиерът. — Преди появата на португалците бяхме една тотално изолирана страна, а само двеста години по-късно рухнахме от собствената си корупция. Пристанищата ни бяха контролирани от западни войници с техните бойни кораби, сякаш бяхме тяхна колония. Пораженческата атмосфера беше отлична среда за възхода на Мао, който говореше на хората точно онова, което искаха да чуят. Но комунизмът се оказа далеч по-лош от всичко, което имахме преди него. Мао ни постави в нова изолация. Дън се опита да ни измъкне от нея, но подходи твърде прибързано и стигна много далеч. Все още не бяхме готови. Тогава удари часът на Пау Уън. Безпогрешно усетил благоприятната възможност, той постави членове на „Ба“ навсякъде — най-вече в правителството и в армията — с единствената задача да се издигат и да правят кариера. Никой не знаеше кой пръв ще стигне до върха. Едва напоследък стана ясно, че това ще бъде Карл Тан.

— А той има и други последователи, не само членове на „Ба“.

— Да, при това много. Аргументите му са убедителни, също като тези на Мао и Дън. Голяма част от членовете на Централния комитет и Общокитайското събрание на народните представители са готови да подкрепят неговия легализъм.

Съветниците на Ни го бяха предупредили за тази опасност.

— Историята е девица, която можеш да облечеш с каквото пожелаеш — каза премиерът. — Десет години след смъртта на Мао правителството беше коренно променено и реорганизирано. Назначени бяха хиляди нови хора, а предишните просто бяха изхвърлени. Пау Уън извлече поуки от хаоса. През последните трийсет години той насочваше членовете на „Ба“, включително Карл Тан, в една и съща посока. Правеше го внимателно и умно. Напусна страната само защото това му даваше по-големи възможности да действа спокойно.