Стив Берри - Гробницата на императора

Заповедта да не се стреля беше забравена. Появиха се водачи на рикши и велосипедисти, които прибираха ранените с желанието да ги транспортират до болниците. Но армията вече не можеше да бъде спряна. Хората бяха пребивани, мушкани с щикове и разстрелвани. Танковете мачкаха наред. Убитите бяха твърде много, за да бъдат преброени. Майките и бащите се появиха преди няколко часа, пробивайки охраната на вече опразнения площад. Предупредени да напуснат, повечето от тях се изтеглиха. Но неколцина, включително жената насреща му, бяха отказали.

— Трябва да напуснете района — каза й меко Ни.

Тя огледа униформата му.

— Синът ми е горе-долу на вашата възраст, капитане. Беше тук още от самото начало. Когато разбрах какво става, аз веднага хукнах насам. Със сигурност ме разбирате. Моля, оставете ме да го потърся.

— Площадът е празен — рече Ни. — Той със сигурност не е тук.

— Но има трупове — възрази с треперещ глас тя.

И наистина имаше. Струпани на купчина като дърва за огрев, на не повече от стотина метра по-нататък. Една от задачите на неговата рота беше да не допуска никой близо до тях. Привечер щяха да ги изнесат и да ги заровят в общ гроб, където никой нямаше да може да ги преброи и идентифицира.

— Трябва да си вървите! — настоя той.

Жената го блъсна настрани и навлезе в охранявания периметър. Много приличаше на собствената му майка, която го беше учила да плува, да кара летни кънки и да управлява камион. Любяща душа, която мислеше единствено за отглеждането на четирите си деца. Преди да успее да реагира, друг офицер — капитан като него, вдигна пушката си и стреля. Куршумът се заби в гърба на жената. Тялото й политна напред и падна по очи на паважа.

Обзет от внезапен гняв, Ни насочи пушката си към непознатия капитан.

— Ти я предупреди! — извика онзи. — Чух те! Но тя не се подчини на заповедта!

Капитанът гледаше насоченото към гърдите му дуло спокойно, без капчица страх.

— Ние не убиваме беззащитни жени — бавно и отчетливо рече Ни.

— Правим каквото трябва! — отсече униформеният насреща му.

Капитанът беше прав.

Народноосвободителната армия направи каквото трябва, включително изби невъоръжени жени и мъже. И до ден-днешен никой не знаеше колко са убитите на площад „Тянанмън“. Няколкостотин? Няколко хиляди? Или няколко десетки хиляди? Смъртта на онази жена беше единственото, в което беше сигурен Ни.

Една майка.

— Колко сме били глупави — промълви премиерът. — Какви безумия извършихме в името на Мао.

Ланджоу, Китай

Тан беше доволен от пълната изолация на нефтохимическата лаборатория. По негова заповед служителите, които и бездруго имаха ограничен достъп до нея, бяха изпратени по домовете си. За щастие в сградата работеха малко хора — едва десетина души, главно чиновници и сътрудници. Само един от двамата учени беше все още жив.

Лев Соколов.

Вчера руският имигрант беше доведен от града, след като бе получил съответната медицинска помощ. Плъховете бяха оставили следите си, както във физическо, така и в психическо отношение. Убийството му все още беше на дневен ред, но преди това Тан трябваше да изтръгне всичко от него. Дзин Джао не беше в състояние да предложи други подробности освен твърдението, че Соколов е открил неоспорими доказателства. Но какви бяха те?

Соколов стоеше с ръка на корема, сякаш за да запази бинтованите си гърди. Тан посочи масата от неръждаема стомана, върху която лежеше запечатан контейнер.

— Това е мостра от петрола, който вчера извадихме от сондаж в Западен Гансу. Заповядах да се сондира в район, в който предците ни са вадили петрол в епохата на Първия император. — Веднага отбеляза интереса, проблеснал в очите на Соколов. — Точно според инструкциите на Дзин Джао, които със сигурност са ти известни. Сега искам да ми кажеш какво си открил ти. Джао твърди, че имаш маркер.

— Така е — кимна Соколов. — Но бях доста далеч от окончателно потвърждение.

Отлично.

— Повече от двеста години светът интензивно изпомпва петрол от земните недра — продължи с монотонен глас Соколов. — Става въпрос за биотичното гориво, което се намира на сравнително малка дълбочина. То е леснодостъпно и ние вече почти сме го изчерпали.

— Откъде знаеш?

— От пробите, които съм изследвал. Те са взети от почти всички действащи сондажи на планетата и се пазят в специално европейско хранилище. Но нито една от тях не съдържа фосилно гориво.