Стив Берри - Гробницата на императора

Тихият глас на премиера беше пропит с тъга от мъчителните спомени.

— Служи на народа. Това беше посланието на Мао. Но в действителност всички ние служехме на него. А тази сграда е доказателство, че продължаваме да го правим.

Ни започна да проумява защо са тук.

— Нашата слабост е хегемонията — продължи неговият събеседник. — Плюс нежеланието да работим с чуждите сили дори когато не ни заплашва нищо. Хегемонията е естествен израз на нашия тоталитаризъм — както мирното съвместно съществуване е израз на демокрацията. Ние винаги сме вярвали, че сме географският и геополитически център на света. Векове наред, но най-вече след хиляда деветстотин четирийсет и девета година единствената цел на външната ни политика е да завладеем съседите си, а после и останалия свят.

— Което е абсолютно невъзможно — вметна Ни.

— Ние с теб го знаем, но дали и светът го знае? Спомням си посещението на Кисинджър през седемдесет и първа година. Секретна мисия, имаща за цел да възобнови отношенията между Америка и Китай. Американските преводачи бяха затруднени от думата „хегемония“, която използвахме ние. Изпитваха трудности да предадат точния й смисъл, защото концепцията беше абсолютно непозната за тях. — Премиерът махна към криптата. — Тогава Мао обяви: Китай се изправи на крака. С това искаше да каже на света, че вече никой никога няма да ни контролира. Страхувам се обаче, че думите му не бяха чути.

— Нас винаги са ни пренебрегвали — кимна Ни. — Смятат ни за изостанали и немодернизирани. И за потисническа диктатура, което е още по-лошо.

— Грешката си е наша. Никога не направихме опит да променим това мнение, дори изпитвахме злорадство от негативното отношение на света.

— Защо сте толкова циничен? — учудено го погледна Ни.

— Просто казвам истината и ти го знаеш много добре. Демокрацията е враг на хегемонията. Разпределението на властта между свободно избрани представители на народа е непонятно за нас. Властта трябва да бъде съсредоточена в ръцете на владетеля, а не в ръцете на народа.

— Но това няма как да не се промени.

— Спомням си периода в началото на петдесетте, когато Мао беше в зенита на своята власт. Появиха се карти с нови граници на страната, далеч отвъд териториите, които действително управлявахме. На север и на юг, на изток и на запад. Те бяха предназначени за отговорните фактори, които трябваше да мислят за Велик Китай. И се получи. Ние нахлухме в Корея, окупирахме Тибет, бомбардирахме Кемой, нападнахме Индия и подпомогнахме Виетнам. С единствената цел да доминираме над тези територии. — Премиерът направи кратка пауза, после добави: — Днес контролираме само Тибет, опирайки се единствено на силата.

Ни си спомни думите на Пау Уън и попита:

— Нима твърдите, че не би трябвало да демонстрираме национална гордост? Нито тогава, нито днес?

— По всичко личи, че гордостта е всичко, което имаме. Ние сме най-старата култура на тази планета, но я виж на какво приличаме. Единственият резултат от неимоверните ни усилия е планина от нерешени проблеми. Страхувам се, че домакинството на Олимпиадата оказа същия ефект, който имаха онези карти. То мотивира амбициозните членове на правителството да извършат куп глупости. — За пръв път от началото на разговора гласът на премиера потрепна от гняв, а очите му мрачно проблеснаха. — Продължаваме да изпитваме същите съмнения, които сме изпитвали преди десетки, а може би и стотици години. И сме готови да отмъстим за тях при първия удобен случай. Пълен абсурд, който ще доведе до нашето унищожение.

— Не всички мислят като вас — отбеляза Ни.

— Знам — кимна премиерът. — Само старците мислят така. Но ние все още сме много, а има и доста млади хора, които са готови да се възползват от страховете ни.

Ни прекрасно знаеше кого има предвид.

— Мао лежи тук, за да го превъзнасяме — добави събеседникът му. — Восъчно копие на един провален лидер. Илюзия. Но милиард и половина китайци продължават да го боготворят.

— Аз не съм сред тях — поклати глава Ни.

— И никога не ставай.

Ни замълча.

— Опасността идва от хора като Карл Тан. Те са привърженици на насилственото присъединяване на Тайван, а после и на целия регион около Южнокитайско море. Ще поискат Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Мианмар и дори Корея. За да възстановят едно загубено величие.

Едва сега Ни започна да си дава сметка за тежестта на предстоящата битка.

— И в хода на този процес ще бъдем унищожени — добави той. — Светът няма да остане безучастен към намеренията ни.