Стив Берри - Гробницата на императора

— Аз само поддържах нещата в сегашното състояние — каза премиерът. — Знаех, че нищо не мога да променя, преди да се появи наследникът ми. Той ще бъде в по-добра позиция да започне промените. Готов ли си да поемеш тази роля, министре?

Ако му бяха задали този въпрос преди три дни, Ни със сигурност щеше да отговори, че е готов. Сега вече не беше толкова сигурен и нещо в очите му издаде чувството на несигурност.

— Нормално е да се страхуваш — кимна възрастният мъж. — Страхът те прави скромен, а унижението — мъдър. Точно това липсва на Карл Тан. То е неговата слабост.

Настъпи пауза. Един вътрешен глас предупреждаваше Ни да внимава с думите си. И точно тогава си спомни за една друга мисъл на Мао.

Кампанията на Стоте цветя. Имаше един период през 50-те години, когато партията призоваваше към открита критика по отношение на властта и поощряваше новите идеи. Започнаха да пристигат милиони писма. В университетите се появиха плакати, провеждаха се събрания, публикуваха се статии, призоваващи за демократични промени.

Оказа се политически капан, един остроумен начин да се идентифицират дисидентите. Над половин милион души бяха хвърлени в затвора, изтезавани или убити.

— Знаеш ли за евнусите? — внезапно попита премиерът.

Той кимна.

— Аз се подготвях за „Ба“ заедно с Пау Уън. Изкарахме двете задължителни години на медитация и смирение, подготвяйки се за посвещаването. Събличахме се голи и увивахме слабините си с бинтове, след което се къпехме в подлютена вода. Аз държах Пау, докато го кастрираха. Усетих треперенето на краката му и видях разкривеното му от болка лице. Той прие с достойнство ужасното осакатяване. — Гласът на възрастния човек се превърна в шепот: — Но когато дойде моят ред и ме попитаха дали ще съжалявам за това, което предстои, аз казах да.

Ни го гледаше с невярващ поглед.

— Страхувах се. Изправен пред онова, което предстоеше, изведнъж почувствах, че съдбата ми не е свързана с онзи нож.

— И този глас се оказа прав?

Лицето на възрастния мъж посърна, връхлетяно от умората.

— Може би — въздъхна той. — Но тогава разбрах, че хората, които посрещат ножа, без да издадат нито звук, притежават далеч по-голяма сила от мен. И от теб…

Тези думи останаха дълбоко запечатани в съзнанието му.

— Тогава официалната линия на партията гласеше, че Мао е седемдесет процента прав и трийсет процента на грешен път. Така е и днес. Но никой не посочи коя част от словото му е правилна и коя погрешна. — Премиерът се изсмя тихо. — Какви глупци сме, господи!

Ръката му посочи тялото на Мао.

— Той лежи върху черен камък, за да ни напомни думите на Сима Циен, написани в „Шиджи“: Човешкият живот може да бъде по-тежък от планината Тай или по-лек от гъше перо. Трябва да вземеш решение, министре. Кое от двете ще бъдеш?

Малоун изравни самолета на височина 1500 метра. Дори през ум не му беше минавало, че някой ден ще се рее на воля във виетнамското въздушно пространство. Под него се разгръщаше панорамата на планини с назъбени върхове и полегати склонове, сред които се гушеха зелени долини с терасирани оризови полета.

— Наближаваме границата — обади се Касиопея, приведена над картата на Иван.

— Властите в Юнан поддържат добри отношения със съседите си — подхвърли Пау Уън. — Те граничат не само с Виетнам, но и с Лаос и Мианмар. Поради отдалечеността на Пекин тяхната политика е съсредоточена на местно ниво.

— Дано да сте прав, защото не разполагаме с кой знае какво оръжие — рече Малоун.

— По време на Маовите чистки много хора потърсиха спасение в Юнан. Релефът на китайската територия северно от тук е почти същият, който виждаме долу.

Иван беше казал да следват железопътната линия Кунмин-Хекоу, построена от французите в началото на XX век, която свързваше Виетнам и Китай. Тя минаваше встрани от гъсто населените градове Геджиу и Кайюан.

— Често ли работите с руснаци? — попита Пау.

— Неособено.

— Какви се техните интереси тук?

— Ще ти кажем, но при едно условие — обърна се да го погледне Касиопея. — Ти ще ни обясниш защо пожела да се върнеш в родината си, а ние ще ти разкрием защо руснаците са тук.

— Аз се връщам, за да предотвратя една революция.

— Или по-скоро за да я започнеш — подхвърли с недоверие тя.

— Винаги ли си толкова агресивна?

— А ти винаги ли си толкова двуличен?

— Вероятно никога не си чувала за гуанси .

— Осветли ме.

— През цялата си трудна история китайците са разчитали на близки и приятели. На хора, които биха могли да им помогнат. Това се нарича дзоу-хо-мен , или „през задната врата“. Разбира се, онзи, който получава услуга, се чувства задължен да я върне. В това се крие балансът на гуанси .