Стив Берри - Гробницата на императора

Принципът „не е важно какво знаеш, а кого познаваш“ беше принцип на безчестието. Цюанси се основаваше на връзките, принуждаващи предприемачите да търсят връзки с държавните чиновници и партийните членове, за да получат одобрение на своите проекти и други услуги. Тази система беше толкова дълбоко внедрена в държавната администрация, че се беше превърнала в част от нея. Тя свободно разпределяше властта и парите без намесата на някакви морални съображения.

— Да, Цюанси трябва да се изкорени — кимна премиерът. — Аз не мога да го направя, но ти набираш сила и власт. Индивидът влиза в правата си, а философията на Мао е мъртва. — Последва кратка пауза. — И слава богу…

— В епохата на модерните комуникации, интернет и мобилните телефони дори една дребна проява на корупция може да предизвика бунт — каза Ни. — Лично аз многократно съм ставал свидетел на това. Търпението на народа по отношение на корупцията се изчерпва.

— Времената на сляпото подчинение отминаха — кимна премиерът. — Все още помня една случка от младостта си. Всички горяхме от желание да демонстрираме любовта си към Мао. Бяха ни разказали как Вождът е преплувал Яндзъ и искахме да сторим същото. Хиляди младежи наскачаха в реката. Бяха толкова много, че нямаше място за плуване. Реката гъмжеше от хора. — Старецът замълча за момент, после тихо добави: — Стотици се удавиха в онзи ден. И съпругата ми беше сред тях.

Ни не знаеше какво да каже. Отдавна беше забелязал, че много хора от по-старото поколение избягват да говорят за периода между революцията на Мао от четирийсет и девета година и смъртта му. Сякаш твърде съкрушени от случилото се тогава, за да обсъждат болката и отвращението от него, те го споменаваха бегло — все едно че говореха за времето. Или шепнешком, за да не ги чуят.

Самият той имаше горчиви спомени от него. Пау Уън му беше напомнил за събитията на площад „Тянанмън“ от 4 юни 1989 г. — може би защото знаеше, че е бил там.

Често си спомняше за деня, който промени живота му.

— Къде е синът ми? — попита жената.

Ни нямаше представа. Той охраняваше един точно определен сегмент от огромния площад, получил заповед хората му да не допускат никого там.

Прочистването беше започнало предишния ден. Повечето от протестиращите вече ги нямаше, но въздухът продължаваше да вони от техните изпражнения и смърт. Бяха започнали да се събират още през април, броят им ежедневно нарастваше. Накрая станаха близо милион. Бунта започнаха студентите, но към тях се присъединиха и хиляди безработни, които скандираха лозунги срещу корупцията и високата инфлация. Ни беше вече цяла седмица тук, получил заповед да следи за провокатори. Но неволно правеше много повече.

— Трябва да си вървите — промълви той.

— Синът ми беше тук. Трябва да го намеря.

Беше на средна възраст, поне с двайсет години по-стара от него. От очите й се излъчваше тъга, която единствено майките можеха да разберат. Собствената му майка би рискувала всичко за него. Родителите му не признаваха държавната политика за едно дете в семейство и бяха създали четири въпреки огромните трудности, свързани с тяхното отглеждане. Той беше третото от тях, едно голямо разочарование. Мразеше училището, представяше се зле и непрекъснато създаваше проблеми. Бъдещето му стана ясно веднага след като се провали на приемните изпити за университета.

Армията. Там той намери дом и идеал — да защитава Мао и да служи на родината. Беше убеден, че най-сетне е открил смисъла на живота. Допреди два дни.

Стана свидетел на начина, по който докараните от вътрешната част на страната 27-а и 28-а дивизия разпръснаха тълпата с мирни средства. Разгънати във верига, невъоръжените войници изтласкваха хората от площада, използвайки сълзотворен газ. Голяма част от демонстрантите се разпръснаха. Но една групичка от около 5000 души остана. Тя атакува войниците с тухли и камъни, като използваха прикритието на опожарените автобуси. Протестиращите не се спряха дори пред танковете, които бяха повикани на площада. Атакуваха и тях. Един беше подпален, двама души от екипажа загинаха.

След което всичко се промени.

Снощи армията се завърна. Войниците бяха въоръжени с пушки и щикове, появиха се още танкове. Стрелбата продължи няколко часа. Загинаха много демонстранти и войници. Той остана на мястото си, охранявайки външните граници на периметъра, докато пехотинците от 27-а и 28-а дивизия подеха кървавата си вендета.