Стив Берри - Гробницата на императора

— Тук долу се намира Линлин, най-южният град на Китай — посочи Пау. — Наблизо е Чу-Юан, защитен от север с висока крепостна стена. Чи-Фу и Ву пазят Жълто море. Отбелязани са и най-големите реки — Уей, Жълтата река и Яндзъ.

— Точна ли е картата? — полюбопитства Малоун.

— Китайците са били отлични картографи — усмихна се Пау. — Фактически те са откривателите на тази техника. Затова отговорът ми е: да, картата е много точна.

Малоун посочи крайните югозападни райони, където личаха очертанията на някакви планини. Под тях имаше три йероглифа.

— Мястото изглежда доста затънтено — подхвърли той.

— Така е — кимна Пау. — Нарича се „Зала за съхранение на хармонията“. Древно място, което съществува и днес. Там се намира един от хилядите храмове на Китай.

Домакинът посочи двете кресла от тръстика и те седнаха. Пау се настани на люлеещия се стол насреща им. Очевидно спомнил си за инструкциите на Стефани, Малоун изложи фактите сбито и ясно, без да споменава руснаците.

— Разбрахме, че лампата няма значение — добави все пак той. — Карл Тан иска горивото, което е било в нея. Случайно да знаете защо?

Очите на Пау останаха безизразни, но твърди. При първата си визита Касиопея не бе обърнала внимание на манипулациите на стареца, защото беше убедена, че командва парада. Но сега не мислеше така.

— Знам, че Тан искаше мостра от горивото и това е всичко.

— Лъжец! — остро отвърна тя.

— И какво от това? — сбърчи вежди Пау. — Какво можете да предложите срещу информацията, която искате от мен?

— А вие какво бихте пожелали? — попита Малоун, обхвана с жест стаята и добави: — Явно не се нуждаете от пари.

— Наистина разполагам със средства — кимна домакинът. — Но се нуждая от нещо друго. Нека задам един въпрос на мис Вит: възнамеряваш ли да се върнеш в Китай?

— Ти знаеш за Соколов, за детето му, за Тан. Знаеш всичко, нали?

— Не отговори на въпроса.

— Доскоро нямах такива намерения, но сега имам.

— Предполагам, че повторната ти поява там ще бъде без знанието на китайските власти, нали?

— Така може би ще е най-добре — вметна Малоун.

— Бих искал да ви придружа.

— А защо изобщо трябва да обсъждаме подобна възможност? — попита Касиопея.

— Защото знам къде има и други запаси петрол отпреди две хиляди и двеста години.

Тан вдигна желязната кофа, която му донесоха от колата. Беше я взел от сондажната площадка заедно с още няколко предмета. Неговият човек се върна с два плъха, единият от които доста едър. Беше ги хванал на уличката зад блока — нещо, което не беше особено трудно. Всички сгради като тази гъмжаха от гризачи и хлебарки.

Плъховете трополяха в кашона, който хората му използваха за временна клетка. Тан си даваше сметка, че те много скоро щяха да открият как могат да си пробият път навън — прегризвайки картона с острите си зъби. В доклада за Соколов беше специално подчертано, че руснакът изпитва панически ужас от плъхове. Това правеше още по-странен изборът му на убежище, но при създалите се обстоятелства възможностите му за избор бяха ограничени. Да потъне сред милион и половина обитатели на Ланджоу сигурно му се бе сторило достатъчно сигурно.

Тан се върна пред стола, за който беше завързан Соколов. Провери здравите лепенки на китките и глезените на пленника, а после заповяда да съблекат ризата му. На пода зад него лежаха две дебели въжета, всяко с дължина около два метра. Соколов все още не беше видял плъховете, но със сигурност чуваше пищенето и драскането им във вътрешността на кашона.

По знак на Тан столът беше преобърнат. Соколов се озова с лице към тавана, проснат по гръб на пода. Краката му щръкнаха във въздуха.

Кашонът беше отворен и Тан прехвърли плъховете в кофата. Гладките й стени не позволяваха на гризачите да се изкатерят по тях въпреки отчаяните им опити.

Пристъпи към Соколов, наведе се над него и хладно процеди:

— Време е да разбереш, че изобщо не се шегувам!

Белгия

По време на телефонния им разговор Стефани му беше разказала достатъчно за начина, по който Пау Уън беше манипулирал Касиопея преди два дни. Малоун веднага усети, че и сега се опитва да направи същото.

— Защо искате да отидете в Китай? — попита той. — Доколкото ми е известно, вие сте избягали от там преди десетилетия.

— А вас какво ви интересува?

— Аз съм вашият туроператор. Онзи, който ще ви купи билета в зависимост от впечатлението, което му направите.