Стив Берри - Гробницата на императора

В главата му изплува още една подробност от досието. Една малка вещ, която придоби значение едва през изтеклата нощ.

Той пристъпи към вратата, отвори я и направи знак на един от хората си.

— Иди да донесеш онези неща от колата — прошепна му Тан, замълча за момент, после добави: — Намери ми и няколко плъха.

Малоун шофираше, а Касиопея седеше до него и мълчеше. Кракът продължаваше да го боли, но по-силно беше наранена гордостта му. Не биваше да губи самообладание по отношение на Виктор, но нямаше нито време, нито търпение, за да се разсейва със странични неща. Най-много се разстрои от начина, по който Касиопея беше защитила оня тип.

— Наистина ти благодаря, че дойде — прошепна тя.

— Че какво друго можех да направя?

— Да си продаваш книгите.

— Тая работа май не ме привлича толкова, колкото си мислех — усмихна се той. — Непрекъснато ми пречат разни видеоматериали, които показват как изтезават приятелите ми.

— Трябваше да го направя, Котън.

Искаше му се да я разбере по-добре.

— Преди пет години участвах в една операция в България, която се провали. Там се запознах със Соколов. Тогава той работеше за руснаците. Когато нещата се объркаха, той ме измъкна оттам, поемайки огромен риск.

— Защо?

— Защото мразеше Москва и обичаше новата си съпруга. Китайка. Която тогава беше бременна.

Това той можеше да го разбере. Сега същото дете беше изложено на риск.

— Какво си търсила на Балканите? Мястото не е много подходящо за разходки.

— Бях по следите на тракийско златно съкровище. Правех услуга на Хенрик.

— Откри ли го?

— За съжаление не — поклати глава тя. — На практика едва се измъкнах. Соколов не беше длъжен да ми помогне, но въпреки това ми спаси живота. Без него нямаше да съм жива. После се сприятелихме и сега общуваме от време на време по интернет. Той е много интересен човек.

— Значи си му задължена.

— Да — въздъхна тя. — Но прецаках нещата.

— Мисля, че и аз имам пръст в тази работа.

Тя посочи пресечката, която се появи в светлината на фаровете, и му каза да завие наляво.

— Ти не си знаел за петролната лампа. Действаше на сляпо… — Замълча за миг и добави: — Съпругата на Соколов е съкрушена. Момчето е всичко за нея. Миналата седмица се видях с нея. Според мен няма да преживее мисълта, че го е загубила завинаги.

— Все още не сме свършили — възрази Малоун.

Тя се обърна да го погледне. Чертите й бяха мрачни и гневни, лицето й издаваше огромна умора. Но въпреки това беше красиво.

— Как е кракът ти?

Това не беше точно въпросът, който той очакваше. Е, тази жена беше не по-малко сдържана от него и умееше да крие чувствата си.

— Ще оживея.

Тя протегна ръка и го докосна. Това му напомни за погребението на Хенрик, когато си тръгнаха от заснежения гроб между голите дървета, държейки се за ръце. Нямаха нужда от думи. Докосването казваше всичко.

Също както сега.

Иззвъня телефон. Неговият. Лежеше на конзолата между тях.

— Това е Стефани — отдръпна ръката си тя. — Вероятно е събрала информация за Пау Уън.

— Включи високоговорителя — каза той.

Касиопея се замисли върху информацията за Пау Уън, която получаваха от Стефани. В съзнанието й изплува ситуацията отпреди няколко часа, когато беше сигурна, че ще умре. Беше изпитала съжаление за много неща, които не беше направила. Най-вече по отношение на Котън. Усети раздразнението му, когато бе защитила Виктор. Направила го бе, защото продължаваше да мисли, че Виктор знае много повече за изчезналото дете на Соколов. Този човек играеше някаква друга игра, несъмнено опасна. Руснаци срещу китайци, а американците срещу всички.

Стефани продължаваше да говори. Котън слушаше мълчаливо и със сигурност запаметяваше всеки детайл. А самата тя имаше чувството, че нещата, които иска да забрави, стават прекалено много. Едно от тях обаче нямаше как да не си спомни с всички подробности.

Онова мъчително желание да получи последен шанс за изясняване на отношенията си с Котън, което я обзе пред лицето на смъртта, изправена пред стрелата на мъжа с бойния лък. И го беше получила.

Белгия

Малоун впи поглед в мъжа, който се изправи на прага. Стар, слаб и късокрак, със зачервени очи, той изобщо не изглеждаше изненадан от среднощната визита въпреки неотдавнашните следи от куршуми по солидния портал. Устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка и Малоун го позна.

Той беше там, пред музея. В компанията на още двама, единият от които беше въоръжен с лък и стрели.