Стив Берри - Гробницата на императора

— С какво е толкова важно това гориво? — попита с нескрит интерес Стефани.

— Важно е и толкова — тръсна глава Иван. — За Тан, за Соколов, за всички нас.

— Но защо?

Месестите бузи на руснака се разтеглиха в широка усмивка.

— Петролът е много стар. Над две хиляди години е лежал в гробницата, скрит в резервоара на лампата. До тази вечер.

— Откъде знаеш? — попита Малоун.

— Знаем онова, което ни е казал Тан — намеси се Виктор. — На мен каза, че лампата е била открита от Пау Уън по време на някакви разкопки през седемдесетте години и от тогава до днес е била на негово разположение. Устата на дракона е била запечатана с пчелен восък.

— До пожара — кимна Малоун. — Предизвикан от твоите хора.

— Против волята ми — поясни Виктор.

— Но когато се появихте тук, ти им каза друго — да вземат тубите с бензин за всеки случай.

— Да си чувал, че понякога хората играят и роли? — изгледа го Виктор. — Тан заповяда да приберем лампата и да заличим всички следи. Това нямаше да се наложи, ако бяхме влезли и излезли без инциденти. Но аз нямах представа, че отново ще се срещнем, и то точно на това място.

Малоун забеляза отчаянието, което се изписа на лицето на Касиопея.

— Синът на Соколов изчезна — прошепна тя. — А сега нямаме нито петрол, нито лампа.

— Плюс факта, че Пау Уън не иска да чуе за никаква Касиопея — кимна той. — Но нещата не се връзват.

— Трябва да отидем на гости на Пау — тръсна глава тя.

— Съгласен съм, но ни трябва и малко почивка. Ти всеки момент ще рухнеш, а и аз се чувствам уморен.

— Съдбата на детето зависи от мен.

В очите й се появи отчаяна решителност.

— Аз ще осъществя контакт с Пау — обади се Иван.

— Лоша идея — поклати глава Малоун. — Какво ще успееш да научиш? Касиопея вече е била там, длъжница му е. Имаме достатъчно причини да се появим.

— Не харесвам този план. Нали видя какво стана последния път, когато ти се доверих?

— Този се прави на умник — въздъхна Касиопея. — Но някой от зяпачите на улицата със сигурност работи за Пау и вече му е докладвал, че съм жива.

Малоун ясно долови неизказаното в тези думи.

И че един от хората му не е.

— Искам да знам всичко за Пау Уън — обърна се към Стефани Малоун. — Още сега, преди да тръгнем. Ще можеш ли да ни осигуриш бърза справка?

Стефани кимна.

Той се втренчи в Иван.

— Ще открием всичко, което трябва да знаем.

— Добре, опитайте — кимна широкоплещестият руснак.

— Аз трябва да тръгвам — обади се Виктор.

— Гледай вратата да не те блъсне в задника, докато излизаш — подхвърли Малоун.

— Няма да мръднеш от тук, преди да ми кажеш къде крият детето на Соколов! — препречи му пътя Касиопея.

— Наистина нямам представа — спокойно каза Виктор и се извърна към Иван. — Тан очаква да се чуе с мен. За съжаление хората му са мъртви, а лампата изчезна. Никак няма да е щастлив.

— Върни се при него и направи каквото трябва — кимна Иван.

— Тоест излъжи го — не се стърпя Малоун.

— Бъди спокоен, аз мога да се оправя с Тан — изгледа го Виктор. — Но има още нещо, което трябва да знаете.

Малоун го гледаше в очакване.

— Тан заповяда удар срещу Пау Уън. Което означава, че старецът може и да не е жив.

— Защо го споменаваш едва сега? — присви очи Малоун.

— Знаеш защо, Малоун. Няколко минути в твоята компания са ми напълно достатъчни.

— Чувствай се свободен да направиш каквото трябва.

— Ще се разберете по-късно — намеси се Стефани. — В момента аз се безпокоя за съдбата на Пау Уън. Вземи Касиопея и идете да го проверите, Котън. Аз ще поискам онова, което ни трябва, а после в компанията на Иван ще ви чакам да се обадите. А ти, Виктор, направи каквото трябва.

— Кой е умрял, за да го заместиш? — сбърчи вежди Иван.

— Стига. Нямаме време за спорове.

Руснакът очевидно беше съгласен с тази констатация.

Малоун проследи с поглед Виктор, който изчезна сред струпаните наоколо автомобили.

— Можеше да бъдеш по-мек с него — обади се Касиопея. — Той преживява труден момент.

— Изобщо не ме е грижа — небрежно отвърна Малоун. — Нали не е спасил моя живот, при това два пъти?

Ланджоу, Китай

7:20 ч.

Тан мразеше Ланджоу почти толкова, колкото Чунцин. Градът беше разположен по двата бряга на Жълтата река в тясна долина между непристъпни планински върхове. Предградията му бяха осеяни със стотици димящи тухларни, сиви и грозни като всичко наоколо. Някога градът бил последното населено място в рамките на Китай за смяна на конете и запасяване с провизии преди дългия и тежък преход през суровата пустош. Днес беше столица на провинция Гансу с небостъргачи, търговски центрове и железопътни линии за стимулиране на търговията. Дървета липсваха, но в замяна на това имаше безброй комини, минарета и електропроводи, които му придаваха особено мрачен вид.