Стив Берри - Гробницата на императора

Тан слезе от колата, която го беше посрещнала на летището. Току-що го информираха, че Лев Соколов е арестуван, след като неговите хора проникнали в къщата, където той се бе укрил.

Насочи се към жилищния блок, преминавайки покрай повреден фонтан, в който имаше боклуци и умрели мишки. Въздухът миришеше на пресен цимент, примесен с мъглата на изгорели автомобилни газове, небето почти не се виждаше от плътния смог. Улиците и булевардите се пресичаха във всички посоки, преминавайки през лабиринт от стари и порутени жилищни блокове. Навсякъде около него се блъскаха амбулантни търговци и селяни, изложили стоката си на подвижни колички. Между тях сновяха рикши и велосипеди. Повечето хора бяха мюсюлмани и тибетци, облечени във всякакви нюанси на сивото. Единствено витрините предлагаха други, по-ярки цветове.

Тан успя да се преоблече, като смени костюма, шит по поръчка, с обикновен панталон и риза с отворена яка. На краката си имаше маратонки, а на главата шапка.

Спря пред една сграда с гранитна фасада и дървено стълбище. Бяха му обяснили, че тук живеят предимно мениджъри на средно ниво от близката петролна рафинерия. Пое нагоре по мраморното стълбище, по чиито площадки бяха струпани кашони, кошници и велосипеди. Един от хората му го чакаше пред паянтова врата на втория етаж.

— Намираме се под наблюдение — кратко докладва той.

Тан спря пред вратата и зачака.

— Хората на министър Ни — уточни мъжът.

— Колко са?

— Петима. Вече се справихме с тях.

— Без много шум?

Мъжът кимна. Тан го възнагради с усмивка и одобрително кимване. Изтичането на информация от личната му канцелария се беше оказало много по-голямо, отколкото предполагаше. Ни Юн беше изпратил хората си директно тук. Това не биваше да се повтаря повече. А той имаше друга, по-важна работа. Прекрачи прага.

Единичната стая беше обзаведена с ниска маса и няколко стола. Кухненският бокс на една от стените беше задръстен от мръсни чинии, опаковки и развалена храна. На канапето седеше Лев Соколов с вързани ръце и крака и лепенка на устата. Ризата му беше мокра от пот. При вида на Тан очите му се разшириха от ужас.

— Правилно се страхуваш — доволно промърмори Тан. — Благодарение на теб преживях доста големи трудности.

Говореше на китайски, който руснакът разбираше отлично.

Свали шапката си. Двама от хората му охраняваха пленника, изправени от двете страни на канапето. Той им направи знак да излязат и огледа стаята. Стените бяха боядисани в мръснокафяво и изпъстрени със зеленикава плесен, а слабата крушка на тавана не допринасяше с нищо за разведряване на мрачната обстановка.

— Какво жалко скривалище — процеди той. — За твое нещастие ние преценихме, че никога не си напускал Ланджоу, и насочихме усилията си тук.

Соколов го гледаше и мълчеше. В очите му имаше страх. През прозорчето с размери на домашна скара долиташе какофонията на включени едновременно компресори и бормашини, примесени с човешка глъч.

Соколов беше висок мъж с широки рамене и тесен таз. Правият му нос надничаше над лепенката, край която се виждаше синкав оток. Черната, отдавна неподстригвана коса се спускаше над ушите. Бузите му бяха покрити с гъста четина. Тан беше наясно, че този чужденец притежава гениален ум. Той беше може би най-големият специалист и теоретик в света по въпросите на петролната геология. Двамата с Дзин Джао бяха доказали по неоспорим начин една теория, която имаше всички шансове да промени бъдещето на планетата.

— Държа те в ръцете си — продължи Тан. — Също и сина ти. Предложих ти начин да си върнеш детето, но ти избра друг път. Трябва да ти кажа, че Касиопея Вит се провали и в момента най-вероятно е мъртва. Тя не можа да открадне лампата. На практика се оказа, че горивото й вече е изразходвано.

В очите на Соколов се появи ужас.

— Това е положението — въздъхна Тан. — Пред нас изниква въпросът какво да правим с теб. И какво ще стане със сина ти? Дали не е по-уместно да го изпратим на майка му? Така ще има поне един родител.

Соколов разтърси яростно глава, опитвайки се да прогони грубата действителност.

— Точно така, другарю Соколов. Ти ще умреш. Също като Дзин Джао.

Главата на пленника спря резките си движения, в очите му се появи безмълвен въпрос.

— Молбата му за помилване беше отхвърлена — поясни Тан. — Вчера присъдата беше изпълнена.

Соколов го гледаше ужасено, раменете му потрепваха. Тан си напомни, че Соколов му трябва жив, но също така искаше този човек да изживее ужаса докрай. Още преди няколко месеца беше изискал подробното му досие, от което научи, че руснакът е силно привързан към сина си. Което беше сериозна слабост. Тан познаваше много мъже, които не се интересуваха от съдбата на децата си. За тях по-важни бяха парите, кариерата и дори любовниците. Соколов обаче беше друг. Поведението му беше достойно за уважение. Но не и за съчувствие.