Стив Берри - Гробницата на императора

Касиопея беше права: лампата действително беше попаднала в ръцете на Пау Уън. Без да му дава време за реакция, тя измъкна пистолета (същия, с помощта на който я беше проследил Виктор), заби дулото в шията на стареца и го притисна към каменната стена, покрита с рогозка от изкуствен бамбук.

— Ти изпрати оня с лъка да ме убие! — изсъска тя.

Двама по-млади китайци се появиха в горния край на стълбището, което водеше към вътрешността на къщата. Малоун светкавично измъкна беретата и ги взе на прицел. Двамата се заковаха на място, сякаш знаеха, че Касиопея няма да дръпне спусъка. Самият той съвсем не беше толкова сигурен.

— Ти се появи в дома ми, извади пистолет и открадна лампата — спокойно рече Пау Уън. — Нима нямах право да си я взема обратно?

Ударникът изщрака. Двамата горе понечиха да реагират, но Малоун продължаваше да ги държи на прицел.

— Ти не изпрати онзи човек да ме убие заради лампата! — остро възрази Касиопея. — На практика ти искаше да я взема!

— Не аз, а министър Тан заповяда промяна на ситуацията.

— По-добре махни пистолета от гърлото му и го остави да говори — обади се Малоун.

— Днес искаха да убият и мен — добави Пау. — Свидетелство за това са следите от куршуми по вратата, оставени от хората на Тан. За тяхно съжаление не успяха и заплатиха с живота си.

— Не повикахте полиция, така ли? — подхвърли Малоун.

Пау се усмихна. Касиопея свали пистолета. Пау приглади с длан копринения си халат и направи знак на двамата си помощници да се оттеглят.

— Знаехте, че ще дойдем, нали? — попита Малоун.

— Не вие, а само тя — кимна Пау. — Бях сигурен, че ще се появи преди изгрев-слънце.

Ни очакваше да бъде отведен в самолета, който щеше да осъществи прекия полет от Брюксел до Пекин. Благодарение на дипломатическия му паспорт лампата вече беше качена на борда. Щеше да я получи лично при приземяването в Пекин. Вече се беше свързал с канцеларията си. На летището щеше да го чака кола, която да го откара директно на работното му място. Надяваше се, че дотогава ще знае повече за „Ба“ и връзките на Карл Тан с тайното братство. През последните няколко часа нещата изглеждаха безнадеждно объркани, но в крайна сметка той се оказа много по-информиран отпреди. Пау Уън демонстрира искрено желание да му помогне, дори малко се престара. Но в момента не му беше до Пау, защото мислите му бяха заети с Тан.

По високоговорителите обявиха, че пътниците от първа класа ще бъдат отведени в самолета. Две бяха причините, поради които си бе позволил този лукс: необходимостта от почивка по време на полета и достъпът до безжичен интернет за пътниците от първа класа. Трябваше да има постоянна връзка.

Телефонът в джоба му започна да вибрира и той бързо го извади.

— Соколов не е при нас — информира го сътрудникът му. — Хората ни изчезнаха. Вече два часа нямаме контакт с тях.

— Къде се намира Тан? В Ланджоу?

— В момента е при Соколов.

Умът му включи на високи обороти. Елементът изненада отпадаше.

— Искате ли да изпратим още хора? — попита сътрудникът му.

Тактиката беше ясна: оттегляне, преоценка на ситуацията и ново решение.

— Не. Оттеглете се и чакайте.

— А Соколов? Може да се окаже фатално за него.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че няма да стане така.

Касиопея последва Малоун и Пау Уън в една от заседателните зали. Тя отново обърна внимание на дърворезбата, изящната ламперия, старинните копринени завеси и красивите лампиони. Забеляза, че и Малоун е впечатлен от вкуса и богатството на собственика. Меката светлина оказваше благотворно влияние върху опънатите й нерви.

Вниманието на Малоун беше привлечено от географска карта с приблизителни размери метър на два, изработена от фина коприна и рисувана на ръка, с рамка от гъсто изписани китайски йероглифи. Касиопея най-много хареса цветовете — алено, изумруденосиньо, жълто и зелено, покрити с бледокафяв лак.

— Много впечатляващо — заключи Малоун.

— Това е репродукция на една от най-старите географски карти на Китай, които съм виждал някога — отвърна Пау и махна към горната част на картата. — Пустинните плата на Гансу и Цинхай на запад, Гуандон и Гуанси на юг. На изток е морето, а на север се издига Стената, дълга шестнайсет хиляди километра.

Малоун се усмихна на определението.

— Китайците не я наричат Великата стена — поясни Пау.

Картата беше доста подробна. На нея личаха езера, реки и нещо като пътища, свързващи отделните градове.