Стив Берри - Гробницата на императора

— Какво ще стане сега?

— С теб ли, министре? Нищо. Но аз съм сигурен, че Касиопея Вит отново ще се върне тук.

— Откъде знаеш?

— От дългогодишния си опит.

Ни изпитваше смъртна умора от педантичността на този старец. Може би защото съзнаваше, че зад потоците от думи и безизразното лице се крие пъргав и съобразителен ум. Беше ясно, че, макар и емигрант, Пау беше успял да се превърне в част от китайската политика. Но той живееше в Белгия, далеч от бойното поле. Наблюдател, а не играч. Въпреки всичко любопитството продължаваше да го гложди.

— Какво ще направиш, когато се върне Вит? — пожела да узнае той.

— По-добре е да не знаеш, министре.

Ни се съгласи. Може би наистина беше по-добре да не знае.

Малоун разтърка китки, за да възстанови кръвообращението си. Ченгетата го бяха стегнали прекалено здраво. Може би бяха ядосани заради пожара в музея, а може би го бяха взели за един от извършителите. Но те грешаха. Виновникът стоеше на няколко крачки от него редом с новия си господар.

— Нали каза, че работиш за Карл Тан и китайците? — обърна се Касиопея към Виктор.

— Наистина е така. Но съм там заради руснаците.

— Пак същата работа като в Централна Азия — поклати глава Малоун. — Работеше за нас, за тях, после отново за нас. Чудя се как не объркваш нещата.

— Аз съм талантлив човек — усмихна се Виктор и махна с ръка към Стефани. — Дори за нея съм работил.

— Използвах го за една-две частни задачи — обясни с леко свиване на рамене Стефани. — Мисли каквото щеш, но той работи наистина добре.

— Последния път за малко не ни видяха сметката заради него — напомни й Малоун. — Отидох там слепешката, вярвайки, че е на наша страна.

— Бях — кимна Виктор.

— Той е добър агент — намеси се Иван. — Стои близо до Карл Тан — точно където го искаме.

Това обясняваше откъде е информацията на руснака за положението на Касиопея. Но Малоун беше длъжен да зададе още един въпрос:

— За какво се обърна към нас?

— Тан те забърка — отвърна Виктор. — Казах му да не те закача, но той не ме послуша.

— Аз не съм карал Стефани да се бърка в моя бизнес — запелтечи Иван. — Идеята беше нейна, не моя. Аз наех Виктор да свърши работа. И той я свърши добре.

— Важно е момчето на Соколов — намеси се Касиопея. — Заради него съм тук и нямам време за губене.

— Я се огледай! — хвана я за ръката Стефани. — Един музей е изгорен до основи, трима души са мъртви. Между другото кой от вас ги уби?

— Аз гръмнах един — вдигна ръка Малоун. — Но бях любезен.

— Искаш да кажеш, че го гръмна, след като го подпали? — присви очи Стефани.

— Наречи ме луд, но днес е Коледа — сви рамене Малоун.

— Останалите двама ги уби Виктор — добави Касиопея.

Малоун долови благодарността в гласа й и започна да се тревожи.

— А какво стана с онази лампа? — попита Иван и се обърна към Касиопея. — Взе ли я?

— Аз я открих, но после ми я отмъкнаха — обясни Малоун.

С няколко думи разказа какво се беше случило в градината. Иван беше видимо ядосан. Явно нещата не се развиваха според плановете му.

— Лампата ми трябва — обяви руснакът. — Трябва да знаем кой е бил онзи човек в градината.

— Това не е толкова трудно — въздъхна Касиопея. — Стрелецът с лъка и крадецът в градината са хора на Пау Уън. А лампата отново е у него.

— Откъде знаеш? — изгледа я Стефани.

Касиопея повтори думите на онзи с лъка. Иван се завъртя към Малоун и рязко попита:

— Лампата останала ли е здрава?

— Нищо й нямаше. Беше цялата от бронз. Но аз използвах течността в нея, за да видя сметката на онзи…

— Горивото го няма? — сбърчи вежди руснакът.

— Да — кимна Малоун. — Изгоря.

— Значи всички сме в беда — обяви Иван. — Карл Тан не искаше лампата, а искаше горивото в нея.

Тан наблюдаваше зората на изток. Първите лъчи на слънцето обагриха небето. Отначало във виолетово, после в розово и накрая в синьо. Хеликоптерът набираше височина в свежия утринен въздух. Целта на пътуването им беше Ланджоу, който се намираше на четиристотин километра в западна посока, но все още в рамките на провинция Гансу.

Чувстваше се бодър и оживен.

Разговорът с Пау Уън бе преминал добре. Още едно парче от мозайката беше легнало на мястото си. Сега оставаше да се разправи с Лев Соколов.

Онова, което знаеше Соколов, може би щеше да промени съдбата на всички.

— Грешката си е твоя — обяви Малоун, спрял тежък поглед върху лицето на Иван. — Ако беше казал истината, това нямаше да се случи.