Стив Берри - Гробницата на императора

— Благодаря ти, че дойде.

Той още веднъж се взря в нея, за да се увери, че е невредима, после поклати глава.

— Нямах друг избор.

— Съмнявам се, но все пак ти благодаря.

— Заедно ли работите? — попита той и кимна към Виктор.

— Той ми спаси живота там вътре. При това два пъти.

Малоун спря очи върху лицето на Виктор и попита:

— Какво търсиш тук?

— Аз ще ти отговоря, Малоун — обади се Иван, измъквайки се иззад един от паркираните автомобили. — Той работи за мен.

Той лежеше на тапицираната скамейка с разтворени крака и разголени гениталии. Преди стотици години съществували специални места за тази процедура, наречени чан-дзъ, обикновено пред портите на двореца, където услугата се предлагала срещу скромните шест таела. Майсторите поддържали традицията жива и предавали уменията си на чираци. Този срещу него беше опитен като тях, въпреки че работеше само за братята.

Почистването приключи. Горещата вода щипеше от лютия пипер в нея.

Той лежеше неподвижно и със стегнати мускули, докато двамата помощници стягаха с бинтове корема и бедрата му. Дишането му се затрудни, но така трябваше да бъде. Дали ще боли?

Направи усилие да прогони тази мисъл от главата си.

Болката нямаше значение. Важна беше клетвата. Връзката. Братята. Те бяха всичко за него. Учителят го беше представил пред членовете на „Ба“ и днес, след няколко години обучение, той най-сетне щеше да стане част от тях. Какво щяха да кажат майка му и баща му? Със сигурност щяха да бъдат съкрушени. Но те бяха нищожества, слепци. Прости инструменти като лопатата и греблото, които човек захвърля, когато няма нужда от тях. Той не искаше да бъде прост инструмент.

Искаше да командва.

Майсторът кимна и той се намести на стола, разтваряйки краката си още по-широко. Двамата братя го хванаха здраво. Всички мълчаха. Говоренето, особено за предстоящата болка, би било демонстрация на слабост. Но братята не можеха да бъдат слаби. Сред тях имаше място само за силните. Той видя ножа. Малък и назъбен.

— Хоу хуей пу хоу хуей?

Той бавно поклати глава. Никога нямаше да съжалява.

После всичко стана бързо. Два разреза бяха достатъчни за отделянето на скротума и пениса.

Мъжът неволно се стегна в очакване на болката. От раната бликна кръв, кожата около нея пламна, краката му започнаха да треперят. Но болка нямаше. Видя как поставят органите му в сребърен поднос. Кръвта приличаше на гарнитурата към ястие, поднесено в скъп ресторант. Едва тогава го връхлетя болката. Остра. Парлива. Разкъсваща. Мозъкът му се сгърчи в агония. Тялото му се разтърси. Двамата помощници го държаха здраво. Очите му се насълзиха, но той прехапа език и не издаде нито звук. Мълчанието беше единствената приемлива реакция. Един ден щеше да поведе братята. Искаше да запомнят куража, с който беше приел посвещаването.

Това се беше случило преди трийсет и шест години, но Тан помнеше всичко до последния детайл. Лежеше неподвижно, докато налагаха раната с многобройни пластове влажна хартия и кръвотечението спря. Бореше се с парализиращия шок, съзнанието му помътняваше. Трите дни, които последваха, бяха огромно изпитание. Изгаряше от жажда и не можеше да уринира. Спомни си как мечтаеше за четвъртия ден, когато се надяваше да се оправи.

И той дойде.

Тан стоеше неподвижен в тихата каравана, отдаден на спомените. Скоро трябваше да напусне сондажната площадка. Все по-рядко си спомняше за случилото се преди трийсет и шест години. Но днешният ден беше специален.

Сателитният му телефон издаде мелодичен звън.

Извади го и погледна номера. Международен разговор. Помнеше наизуст номера, който започваше с кода на Белгия. Търсеха го от резиденцията на Пау Уън.

— Изпълних инструкциите ти точно — прозвуча в мембраната гласът на възрастния мъж. — Заповядах нападението срещу Ни Юн да бъде извършено тук, в твоята резиденция. А после го спасих от сигурна смърт, както беше планирано. Сега той изпитва благодарност към мен и ми вярва безрезервно.

— Къде е Ни?

— Не след дълго ще отпътува за Китай. С лампата.

— Тя трябваше да попадне в мен.

— Лампата вече няма значение. Петролът в резервоарчето изгоря до последната капка.

— Но ти ме уверяваше, че ще пазиш лампата като очите си! — гневно повиши тон Тан. — Обеща да ми я предадеш невредима в мига, в който Ни напусне Белгия!

— А ти не трябваше да закачаш Касиопея Вит — спокойно контрира Пау. — Тя щеше да ти донесе лампата.