Стив Берри - Гробницата на императора

Странно какви мисли минават през главата на човек, изправен пред смъртта. Може би някакъв инстинкт те кара да си спомниш всичко, за което съжаляваш. Така ли се бе чувствал Хенрик Торвалдсен в Париж? Дали наистина бе умрял с убеждението, че Малоун го е предал? Какъв ужас! Особено когато в това убеждение нямаше нищо вярно. Едва сега тя започна да разбира мъката на Котън, съжалението му, че не бе свършил работата както трябва. Изведнъж й се прииска да има още един шанс. Китаецът с лъка изрече някаква дълга фраза на майчиния си език. Тя не разбра нищо.

— Хайде, приключвай! — извика тя и се стегна в очакване.

Дали ще боли, когато стрелата проникне в тялото й? Вероятно, но не за дълго. Силен трясък я накара да отвори очи.

Стрелецът политна. Някой го беше прострелял. Тя се стрелна встрани миг преди пръстите му да отпуснат тетивата. Металният връх на стрелата издрънча в мраморното стъпало до нея. Касиопея се надигна и напрегна взор по посока на гъстите кълба дим.

От долната площадка се появи мъж, който се наведе над гърчещото се тяло на китаеца. Разнесе се втори изстрел и тялото застина.

Виктор Томас бавно се обърна с лице към нея. Погледът му излъчваше заплаха. Явно не беше забравил случката в онази усамотена къща. Но сега беше тук. В ръката си държеше пистолета, който тя беше изпуснала през парапета. Дулото бавно се насочи към гърдите й.

Ситуацията със стрелеца с лък очевидно щеше да се разиграе за втори път. Нямаше къде да избяга.

Томас натисна спусъка.

Малоун се претърколи от храстите. Бог да благослови градинаря, който беше подрязал растителността така, че я бе превърнал в почти двуметрова плътна зелена стена. Много клони бяха смачкани от тежестта на тялото му, а един от тях се заби болезнено в бедрото му.

Котън се изправи на крака. На четирийсет и осем беше малко стар за подобни упражнения, но мисълта за Касиопея беше над всичко. Трябваше да я открие на всяка цена. При спускането си по стената беше забелязал, че долните два етажа все още не бяха обхванати от пожара, но това скоро щеше да се промени. Усилващият се вой на сирените означаваше, че уреденото от Стефани спокойствие вече беше в миналото. Крадецът беше отмъкнал лампата. Общо погледнато, вечерта беше пълен провал.

Обърна се към портала на терасата, през който бяха проникнали всички.

От него изскочиха трима пожарникари, които сякаш се стреснаха от появата му. Единият изкрещя нещо, но фламандският не беше сред любимите езици на Малоун. Преводът обаче беше излишен. Появиха се и двама полицаи с извадени пистолети. Той знаеше какво искат и бавно вдигна ръце.

Касиопея затвори очи в очакване на куршума. Но единственото, което почувства, беше лекото раздвижване на въздуха покрай лявото й ухо.

В следващия миг долови звука на метала, потъващ в живо тяло.

Обърна се и видя мъжа, когото беше нокаутирала преди малко, да напредва към нея с нож в ръка. Изстрелът на Виктор го беше улучил в гърдите. Тялото му се свлече на мраморното стълбище, потръпна като от внезапен пристъп на треска, после застина.

— Казах ти, че не съм враг — мрачно промърмори Виктор.

Тя задържа въздуха в дробовете си, спусна се на площадката и застана пред него.

— Добре, ти работиш за Тан, но за кого работят всички тези мъже?

Виктор посочи към горната част на стълбището.

— Онзи беше мой, но този тук… — Той сви рамене. — Нямам представа.

— Застреля своя човек? — вдигна вежди Касиопея.

— Всъщност той е човек на Тан. А ти може би предпочиташ да те беше наръгал?

— Той каза нещо, преди да го застреляш — поклати глава тя. — Но аз не го разбрах, защото не говоря китайски.

— Аз обаче говоря.

Касиопея наостри уши.

— „Смърт за онзи, който краде от господаря“ — преведе Виктор.

Малоун реши да опита.

— Вътре се намира жена, която се нуждае от помощ! — извика той. — На третия етаж!

Не беше сигурен дали униформените насреща му го разбраха. Полицаите изглеждаха решени да го арестуват и нищо друго не ги интересуваше. Извиха ръцете му на гърба и му щракнаха белезниците.

Касиопея последва Виктор надолу по главното стълбище, обръщайки гръб на огъня и черните облаци дим. Очите й смъдяха от пот и сажди, но дишането й стана значително по-леко. До слуха й долетя вой на сирени, през прозорците проблеснаха въртящите се аварийни светлини. Трябваше час по-скоро да изчезне от тук. В противен случай рискуваше да бъде засипана с въпроси, на които нямаше отговор.