Стив Берри - Гробницата на императора

— Трябва ми лампата! — изкрещя през пушека тя.

— У мен е.

— Тръгвам!

— Ще се видим навън.

Тя се обърна и хукна към стълбите, но в следващия миг се закова на място. На долната площадка стоеше мъж със сухо и мрачно лице. Черните му очи бяха заковани в нея. В ръцете си държеше лък. Стрелата на опънатата тетива леко потрепваше. Пистолетът й беше изчезнал. Нямаше къде да избяга. Мъжът бавно се прицели. Стрелата всеки миг щеше да бръмне в задимения въздух. Този човек беше тук, за да я убие.

Ни вдигна глава към един от прозорците на третия етаж, който се пръсна с оглушителен трясък. От него излетя тежък стол, който се стовари в градината. Последва го по-малък, но очевидно тежък предмет, който с глух тътен се приземи на една от покритите с чакъл пътечки.

— Това трябва да е нашата вещ — обади се Пау.

На перваза се появи сянката на мъж, който ловко започна да се спуска по лозата, покрила цялата задна стена на музея. Размерите му обаче бяха доста по-различни от тези на слугата на Пау.

— Този проникна след първите трима — безпогрешно определи Пау.

Ни кимна в знак на съгласие.

В далечината се чу вой на сирени, който бързо нарастваше. Не след дълго тук щеше да гъмжи от пожарникари и полицаи.

— Преди да се спусне долу, трябва да разберем дали това е лампата — каза Пау.

— Аз ще отида — отвърна Ни.

— В такъв случай побързай.

Ни напусна укритието, прекоси уличката и влезе в градината. Не изпускаше от очи тъмната сянка на стената, която ловко използваше преплетените клони. Предпочете заобиколния път, избягвайки пресичащите се под прав ъгъл алеи. Стъпваше в меката почва близо до редицата високи кипариси, които предлагаха добро укритие.

Бързо откри останките от счупения стол и очите му пробягаха по пътеката. Няколко крачки по-нататък забеляза тъмен предмет.

Погледна нагоре. Мъжът все още се спускаше. Очите и ръцете му бяха заети в търсенето на надеждна опора. Ни се възползва от ситуацията и се промъкна към тъмния предмет. Стигна до него и го взе в ръце. Беше топъл. Тигър с фениксови криле и глава на дракон. Лампата.

Малоун продължаваше да се спуска. Беше успял да вземе лампата и да я хвърли през прозореца. Преди това беше огледал терена под себе си и бе установил, че ситният чакъл на пътеката беше достатъчно мек, за да поеме тежестта на лампата.

Не съжаляваше за мъжа, когото беше застрелял. Беше убеден, че той щеше да постъпи по същия начин с него в момента, в който се добере до лампата.

Вниманието му беше изцяло насочено към преплетените клони на лозата. Бяха стари и достатъчно дебели, за да издържат тежестта на тялото му. Вторият етаж все още не беше обхванат от огъня, а димът се издигаше нагоре, далеч от него. Тук беше много по-хладно и можеше да диша свободно. Погледна надолу, за да прецени оставащото разстояние до земята. Някаква сянка заобиколи останките от стола и се наведе над лампата.

— Хей, това не е твое! — подвикна той.

Сянката се поколеба, вдигна глава да го погледне, а после хукна към далечния край на градината. В същия миг клонът, за който се беше хванал, рязко пропука и се счупи. Тялото му полетя надолу.

Ни изскочи от градината, спря и се обърна назад. Лозата се беше прекършила и мъжът летеше към земята от десетина метра височина. Нямаше как да бъде сигурен дали ще се контузи при падането, или ще скочи на крака и ще хукне след него. Но не възнамеряваше да чака. Излетя през портала, прекоси уличката и се изправи пред Пау Уън.

— Тръгваме! — лаконично заповяда старецът.

Точно навреме. Бяха поели предостатъчно рискове. Единственото желание на Ни беше да изчезне от тук. Никой не биваше да го идентифицира.

— Усещам, че си загрижен за хората, които останаха в музея — подхвърли Пау. — Но ние трябва да се приберем у дома и да чакаме завръщането на моя човек. Тогава ще имаме яснота за ситуацията.

Касиопея осъзна, че няма начин да се измъкне. Коридорът зад гърба й беше изцяло обхванат от пламъците, а докато стигне до него, тя щеше да стане лесна мишена за мъжа с лъка. Обратната посока също беше изключена, защото нападателят щеше да я прониже още при първата крачка.

Край на играта.

Надяваше се, че Котън е успял да се измъкне. Щеше да й липсва. Едва сега, пред лицето на смъртта, тя осъзна колко много щеше да й липсва. Защо никога не успя да му покаже чувствата си? Защо не му каза дори една дума? Защо бяха изпитали насладата от онзи невероятен танц, но никой не промълви обвързващите слова? Защо се обръщаха един към друг само в случай на нужда? Стана й мъчно, че не може да помогне на Лев Соколов. Питаше се какво ще се случи със сина му. Най-вероятно никой нямаше да го види повече. Беше опитала всичко. Но явно не беше достатъчно.