Стив Берри - Гробницата на императора

— За какво се бори премиерът в момента?

— Опитва се да реши какво е най-добро за Китай.

Това не означаваше нищо.

— Министре, вие може би наистина се радвате на силна политическа подкрепа. Но тази подкрепа ще се изпари в мига, в който „Ба“ се доберат до властта. Те са заклети легалисти и с всяко свое действие се стремят към тотално и безмилостно потисничество. Бъдете сигурен, че няма да ви търпят.

— Защо трябва да се страхувам от група евнуси?

Пау махна към отворената врата, водеща към изложбената зала през двора.

— Там имам голяма колекция от ръкописи, свързани с нашето минало. Уникални текстове, но сред тях липсва Магна Харта. В историята ни няма велики форуми, прокламиращи независимост. Наследството ни се изчерпва с деспотизъм, упражняван от военачалници, императори и комунисти. Всички до един заклети легалисти.

— Това ми е добре известно. Преди време и вие сте работили за тях.

— А защо мислите, че вашето бъдеще ще е по-различно? Какво можете да дадете на Китай, ако спечелите премиерския пост?

Ни често си беше задавал този въпрос. Страната беше изправена на ръба на разрухата. Сегашната икономическа система не беше в състояние да създаде достатъчно богатство и високи технологии, за да се конкурира с останалия свят и едновременно с това да изхранва население от милиард и половина. Идеята на Мао да съсредоточи всички икономически лостове в ръцете на държавата беше безвъзвратно провалена, но същата съдба бе постигнала и политиката на Дън за безусловно насърчаване на чуждестранните инвестиции. Бе довела до експлоатация.

Управлението на страна като Китай можеше да се сравни с вдигането на хвърчало при пълно безветрие. Нагласяваш опашката, променяш дизайна, тичаш по-бързо. Но без вятър всичко е обречено на провал. В продължение на десетилетия китайските лидери бяха игнорирали факта, че няма вятър. И продължаваха обречените си усилия да вдигнат хвърчилото.

— Искам да направя пълна промяна — тихо рече той и почти се изненада, че изрече тези думи на глас.

Пау беше успял да ги изтръгне от него. Как е възможно този старец да го познава толкова добре?

— Някога народите, които сме покорявали, или онези, които са ни покорявали, охотно приемали превъзходството на китайския начин на живот с неговото развито земеделие, писменост и изящни изкуства — продължи Пау. — Те изпитвали възхищение към нашето общество и искали да бъдат част от него. Това желание се изпълнявало с помощта на хуманния конфуциански ритуал, който набляга на хармонията, йерархията и дисциплината. Съществуват безброй древни текстове за народи, които преди столетия са престанали да съществуват като отделни етнически групи благодарение на тази доброволна асимилация. Но какво се е случило по-късно? Какво ни е тласнало в нежелана посока?

— Стремежът към самоунищожение — промълви Ни.

Китай действително беше преминал през последователни цикли на унификация и фрагментация, всеки от които беше отнемал нещо невъзвратимо. Частица от колективната съвест. Частица от Китай.

— Сега разбирате защо си тръгнах — тихо добави Пау.

Всъщност не беше така.

— Нашите династии рухвали с някаква зловеща предсказуемост — продължи Пау. — В началото техните лидери често демонстрирали целеустременост и вдъхновение, но онези след тях били мекушави и немотивирани марионетки. Корупцията неизбежно процъфтявала, законите били безсилни да предотвратят алчността за власт и пари. Липсата на ясни правила създава хаос в наследяването на властта. Армията отслабва и това провокира зараждането на недоволство и бунтове. Управлението се изолира и отслабва, краят е ясен. — Пау направи малка пауза и добави: — Такава е била съдбата на всички китайски династии в продължение на шест хиляди години. Сега е ред на комунистите.

Ни нямаше как да оспори това заключение. В съзнанието му изплува споменът за едно пътуване на юг преди няколко месеца във връзка с друго разследване. От летището го взе местен функционер и негов стар приятел. От двете страни на пътя имаше големи билбордове, които рекламираха строителството на нови жилища с плувни басейни, градини и модерни кухни.

— Народът се умори от културни революции и войни — беше казал приятелят му. — Днес хората искат материални придобивки и нищо друго.

— А ти? — попита го Ни.

— Аз също. Удобствата на живота ми харесват.

Този отговор остана запечатан в съзнанието му. Той ясно показваше днешното състояние на Китай, чието правителство се занимаваше със закърпване на проблеми или създаването на нови. Мао проповядваше гордост в бедността, но за беда никой вече не вярваше в това.