Стив Берри - Гробницата на императора

— Този часовник е на няколко десетки години — отбеляза Тан. — Открит е тук още при първите разкопки. Археолозите на музея се впечатлиха повече от него, отколкото от старите ръкописи.

Едва сега Тан разбра каква е същността на проблема.

— Тук са влизали и други? — остро попита той.

— Очевидно — отвърна експертът. — По времето на Цин Шъхуан не е имало ръчни часовници. Обърнете го от другата страна.

Върху задното капаче бяха гравирани няколко китайски йероглифа. Тан го поднесе към светлината на лампата.

СЛУЖИ НА НАРОДА

1968

Беше виждал часовници с този надпис. Бяха ги подарявали на висши партийни функционери по случай 75-годишнината на Мао. Нито претенциозни, нито скъпи, те бяха само спомен за една велика дата.

26 декември 1968 г.

Само няколко от първото поколение лидери бяха оцелели. Макар и със специален статут в комунистическия пантеон, мнозина от тях бяха станали жертва на чистките на Мао. Други умряха от старост. На практика във властта беше останал само един от тях. Министър-председателят, който обичаше да показва подаръка си от предишния председател.

— Сигурен ли сте, че тук няма конфуциански текстове? — попита за всеки случай Тан.

Експертът кимна.

— Би трябвало да са в това помещение, но очевидно се били преместени.

Проблемите му се усложняваха с всяка минута. Дзин Джао. Лев Соколов. Ни Юн. А сега и това. Тан насочи поглед към часовника в ръката си и изведнъж разбра точно на кого бе принадлежал той.

Касиопея се отдръпна от неподвижния мъж на пода и пристъпи към вратата. Най-после беше преминала в нападение. Бе твърдо решена да застреля всеки, който се изправи между нея и свободата. Внимателно надникна в тесния коридор. На два метра от нея зееше полуотворената врата на тоалетната. На още метър по-нататък се виждаше друга, плътно затворена. Коридорът свършваше в малко входно антре, ярко осветено от слънцето. Тя излезе от килията.

Стените бяха в мръснорозов цвят, таванът се нуждаеше от боядисване. Намираше се в къща, вероятно взета под наем. Със сигурност на затънтено място, с удобен килер без прозорци под стълбището.

Беше облечена с джинсите и блузата, които носеше от три дни. Още първия ден й взеха якето. Но странно защо й бяха оставили чантичката и паспорта. Миришеше на пот, изведнъж й се прииска да вземе горещ душ, въпреки че стомахът й се сви при мисълта за водата, която се стича по лицето й. Тя пое напред, внимавайки къде стъпва. Държеше пистолета отпуснат до тялото си, с пръст на спусъка. Стигна антрето и пристъпи към вратата, но изведнъж се закова на място, доловила някакъв тих глас. Напрегна слух. Гласът изрече няколко думи, после млъкна. Още няколко думи, последвани от нова пауза. Сякаш говореше по телефона. Няколко секунди й бяха достатъчни, за да се ориентира. Човекът беше сам. Изведнъж Касиопея стигна до решението, че трябва да види сметката на мръсника. И бездруго вече беше изляла гнева си срещу онзи, който лежеше на пода на килията. Защо да не приключи и с другия?

Гласът идваше иззад открехнатата врата в дъното на друг къс коридор. Преди да се насочи натам, Касиопея пристъпи към един от прозорците и надникна навън. Нищо. Само дървета и трева. Намираше се някъде в провинцията. Бяха я докарали до тук в автомобилен багажник, с превръзка на очите. Пътуването бе продължило най-много половин час, но предвид местоположението на Антверпен тази къща можеше да се намира някъде в Белгия, Холандия или Франция.

Отпред беше паркирана тъмна на цвят тойота. Дали ключовете бяха на таблото или в джоба на някой от похитителите? Приглушеният глас продължаваше да говори по телефона. Би могла да се възползва от уединението, което й бяха предложили. Трябваше да разбере за кого работят тези хора. Може би щяха да я насочат към отвлечения син на Лев Соколов. Той беше единствената й грижа. Трябваше да го открие на всяка цена. Слава богу, че беше проявила съобразителността да замеси Котън. В противен случай щеше да е мъртва, а детето — окончателно загубено.

Тя спря на крачка от вратата, заковала поглед във вертикалната ивица светлина, проникваща през процепа. Нещо в гласа й беше познато. Нямаше представа колко хора чакат отвъд вратата, но не й пукаше. Нервите й бяха опънати до крайност, търпението й свърши. Беше уморена, мръсна и гладна. Но най-вече бясна. Касиопея стисна оръжието с две ръце, прехвърли тежестта си на левия крак, а с десния нанесе силен ритник по вратата. Тя отскочи на пантите си и шумно се блъсна в стената.