Стив Берри - Гробницата на императора

Касиопея нахлу в стаята и насочи пистолета в главата на мъжа, който разговаряше по мобилния си телефон. Други нямаше. Той не показа никаква изненада от появата й, изключи телефона и кимна.

— Беше крайно време.

Тя го гледаше втренчено, сякаш беше призрак. Което до известна степен си беше чиста истина.

Никога досега Малоун не беше чувал думата „евнух“ да се произнася в нормален разговор.

— Става въпрос за кастриран мъж, така ли? — попита той.

— Че за какво друго? — сви рамене Иван. — Гадна работа. Лягат, разтварят краката си и — кръц, кръц — всичко отива по дяволите. — Вдигна показалец и многозначително добави: — И не издават нито звук! Не трепват от болката.

— А по каква причина го правят?

— Въпрос на чест. Молят се да бъдат скопени. А знаеш ли какво правят с отрязаните части? Наричат ги пао , което ще рече съкровище. Слагат ги в буркан и ги поставят на някой рафт, за да си ги гледат. Као шън — високопоставено положение. Символ на придобиването на висок пост. Истинско безумие.

Малоун беше съгласен с това определение.

— Но не престават да го правят. Днес евнусите се готвят да завземат Китай.

— Я повтори?

— Говориш с южняшко наречие. Там си роден, оттам е и името ти Котън.

— Отговори на шибания въпрос!

Явно Иван обичаше да го вземат за глупак, но съвсем не беше такъв.

— Става въпрос за „Ба“, една тайна китайска организация. Създадена е преди две хиляди години, но съвременната й версия не е по-добра от оригинала. Твърдо са решени да заграбят властта. Което не е добре нито за моята страна, нито за твоята. Те са лоши хора.

— Какво общо има това с Касиопея?

— Не знам точно. Но има връзка.

Тоя тип очевидно лъже , помисли си Малоун, а на глас каза:

— Престани да дрънкаш глупости!

— Харесваш ми, Малоун — ухили се руснакът. — Но ти не ме харесваш. Излъчваш негативизъм.

— Онези двамата на улицата едва ли са настроени по-позитивно.

— Не се тревожи за тях. Убиването помага на света да се освободи от два проблема.

— Значи всички ние имаме късмет, че сте се заели с тази работа.

— Имаме сериозен проблем, Котън.

Малоун се стрелна напред, сграбчи Иван за реверите и го блъсна в тухлената стена.

— Бих казал, че си прав — изсъска той и се надвеси заплашително над него. — Къде, по дяволите, е Касиопея?

Даваше си сметка, че подкреплението със сигурност ще реагира, и беше готов да се справи и с двамата. Разбира се, ако не решеха да стрелят първи.

— Точно този гняв ни е нужен — изрече на пресекулки Иван, обливайки го с лошия си дъх.

— Кого имаш предвид с това „ни“?

— Мен, Котън.

Гласът дойде отдясно. Женски и до болка познат. Би трябвало да се досети. Той пусна реверите на руснака и се обърна. На три метра от него стоеше Стефани Нел.

Касиопея вдигна ударника и насочи оръжието в лицето на Виктор Томас.

— Ах ти, гадно и нещастно…

— Не изричай думи, за които после ще съжаляваш.

Стаята приличаше на нещо като щаб. Имаше няколко маси и столове. Прозорците гледаха към предната част на къщата, където беше паркирана тойотата.

— Ти ме подложи на изтезания!

— На мое място и ти щеше да направиш същото — сви рамене Виктор. — Ако не друго, разбрах, че изтезанието е поносимо.

Тя стреля в основата на тапицирания стол, точно между краката му.

— Така ли му викаш? Поносимо?

Мъжът не трепна. Очите му на бухал бяха безизразни.

— Е, изкара ли си го? — спокойно подхвърли той.

Преди година го беше видяла за последен път. Тогава слугуваше на някакъв азиатски диктатор, но явно си беше намерил друга работа.

— За кого работиш?

— За вицепремиера на Китай Карл Тан — изправи се той.

В душата й отново бликна гняв.

— Дай ми поне една основателна причина да не ти пръсна главата! — изсъска тя.

— Знам къде държат отвлеченото дете на Лев Соколов.

— Разговаряли сте с премиера за мен? — учудено попита Ни.

— Много пъти — кимна Пау. — Разговаряхме и за бъдещето на народа.

— Но защо е избрал за събеседник именно вас?

— Преди време бяхме доста близки. Той съвсем не е импотентен безумец, за какъвто мнозина го смятат.

Ни си даваше сметка, че повечето членове на Централния комитет отдавна вече не се интересуват какво мисли премиерът. Болният осемдесетгодишен старец се задържаше на поста си просто защото все още не се беше появил кандидат с достатъчно силна подкрепа. Пау беше прав. В Китайската комунистическа партия цареше разкол, който рано или късно щеше да доведе до случилото се през 1976 г., малко преди смъртта на Мао. Тогава съпругата на вожда и още трима нейни съратници създадоха така наречената „Банда на четиримата“. Премиерът Дън Сяопин успя да й се противопостави, печелейки политически контрол в идеологическата битка между легализма и конфуцианството вътре в партийната върхушка, далеч от полезрението на обществото. Сега нещата се развиваха по същия начин.