Стив Берри - Гробницата на императора

— Трябва да се върна при компютъра си — каза на глас той. — Може би отново ще се свържат с мен.

— Едва ли — поклати глава Стефани. — Импровизациите на Иван вероятно са решили съдбата й.

Малоун не искаше да чува подобни думи, но тя вероятно беше права. Гневът отново заклокочи в гърдите му. Още по-силен.

— Май изобщо не ти пука, а? — извика той, спрял тежък поглед върху Иван.

— Гладен съм — спокойно обяви руснакът, вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и посочи към чинията на близката витрина, показвайки пет пръста. Жената кимна в знак, че е разбрала колко порции пушена риба да донесе.

— И това ще ти докара газове — жлъчно подхвърли Малоун.

— Но е вкусно — отвърна Иван. — Датчаните умеят да приготвят риба.

Малоун помълча известно време, после се обърна към Стефани.

— Операцията е поверена изцяло на „Магелан“, така ли?

— Да, до последния детайл — кимна тя.

— Какво се иска от мен? — попита той, посочи Иван и саркастично добави: — Нашият сержант Шулц не чува, не вижда и не знае нищо!

— Кой ти каза? — засегна се руснакът. — Аз знам много неща, освен това си падам по „Героите на Хоган“.

— Ти си един тъп руснак и нищо повече.

— Аха, ясно — ухили се широкоплещестият мъж. — Искаш да ме ядосаш, нали? Дебелият тъпак ще си изпусне нервите и ще изплюе нещо! — Косматият му показалец се размаха пред лицето на Малоун. — Гледаш прекалено много „От местопрестъплението“, приятелю. Или „Морски детективи“. И аз си падам по тях, особено по бореца за справедливост Марк Хармън.

— Какво трябваше да стане, когато Касиопея открие лампата? — смени тактиката Малоун.

— Дава я на Тан, а той връща момчето.

— Но ти не вярваш, нали?

— Аз ли? Не. Карл Тан е мръсник. Момчето си е заминало. Аз го знам, ти го знаеш…

— Касиопея също го знае — довърши вместо него Стефани.

— Точно така — кимна Малоун. — По тази причина тя не бърза да свали картите си и е скрила лампата. Те са я отвлекли, а тя им е казала, че лампата е у мен, за да печели време.

— Не я познавам добре — рече Иван. — Умна ли е?

Може би недостатъчно умна , въздъхна наум Малоун.

— Нашият приятел твърди, че евнусите щели да завземат властта в Китай — обърна се към Стефани той. — Някаква организация, наречена „Ба“.

— Това е вярно — кимна тя. — Радикална организация с големи амбиции, които няма да донесат нищо добро на никого. Държавният департамент ги смята за малко вероятен претендент за властта, но греши. Това е една от причините да съм тук, Котън.

Той веднага разбра колебанията й. Руснаците или китайците? Главоболие или разстроен стомах? Но усети и нещо друго, което тя не желаеше да обсъжда точно в този момент.

Сервитьорката донесе петте порции риба, която изглеждаше току-що уловена.

— Охо, много добре! — потърка ръце Иван. — Сигурни ли сте, че не искате да я опитате?

Малоун и Стефани едновременно поклатиха глави. Иван се нахвърли върху първата.

— Бих казал, че става въпрос за много важни неща — подхвърли той. — Но китайците не бива да знаят за тях.

— А американците?

— Също.

— Но Соколов е уведомил китайците?

— Не знам — отвърна руснакът и енергично задъвка. — Това е причината да проявим интерес към лампата.

Малоун погледна навън. Книжарницата му беше точно насреща, през площада. През входната й врата влизаха и излизаха хора, други се разхождаха наоколо и просто се радваха на слънцето. Би трябвало да продава книги. Харесваше му. Имаше четирима служители. Местни хора, които вършеха добра работа. Той се гордееше с бизнеса си. Бе успял да си създаде постоянна клиентела. Много датчани попълваха колекциите си от редки издания именно от него. През последните две години си беше спечелил репутацията на човек, който може да достави всяко заглавие. Висока репутация, подобна на онази, които имаше през дванайсетте години служба като един от агентите на Стефани.

Но в този момент Касиопея беше тази, която имаше нужда от него.

— Заминавам за Антверпен — обяви на глас той.

— Какво ще правиш там? — попита Иван, зает с унищожаването на втората риба. — Знаеш ли къде да търсиш?

— А ти знаеш ли?

Руснакът престана да дъвче и се усмихна. Между редките му почернели зъби се бяха набили миниатюрни парченца храна.

— Знам къде е Вит — обяви той.

Касиопея бързо оцени информацията на Виктор за изчезналото дете на Лев Соколов.

— За кого работиш? — отново попита тя.

— След като напуснах Централноазиатската федерация, поех на изток и се озовах в Китай. Оказа се, че там има работа за хора като мен.