Стив Берри - Гробницата на императора

— Благодаря ти за всичко. Ти ми спаси живота.

Малоун пое ръката му, но не прие благодарностите.

— Просто изпълни онова, което си решил — промълви той, после любопитството му надделя и вдигна глава. — Щеше ли да прережеш гърлото на Пау, ако не бях се появил?

Ни не отговори веднага. Помълча и въздъхна.

— Не съм сигурен. Слава богу, че не се стигна дотам.

Той се усмихна.

— Пази се, Малоун.

— Ти също.

Ни изчезна през една отворена врата, която водеше към вътрешността на сградата. Беше ясно защо Малоун и Касиопея не заминават с него. Беше време и те да изчезнат. Като всички агенти.

Малоун беше чел някои неща за небесното погребение. Трупът се раздробява на малки парченца, които се смесват с брашно, чай и мляко и се оставят на хищниците. Така покойникът се завръща към огъня, водата, пръстта и вятъра, от които се е родил. Най-високата чест.

Изправен до Касиопея, той наблюдаваше древната церемония. Два часа по-рано тялото на Виктор беше пренесено в малка долчинка извън стените на манастира. Там бяха извършени необходимите процедури.

— Членовете на нашето братство владеят до съвършенство този ритуал — увери ги Пау Уън. — До него прибягваме от десетилетия.

— Наистина ли възнамеряваш да помогнеш на Ни Юн? — попита Малоун.

— Легализъм, конфуцианство, комунизъм, демокрация, император или свободно избран президент? — вдигна глава Пау. — Липсата на водеща концепция или философия е най-големият проблем на нашата нация през последните шейсет години. Ние непрекъснато се люшкаме някъде по средата в търсене на подходящото средство за контрол. Китайците се страхуват от хаоса и мразят несигурността. За да я избегнем, често възприемаме погрешната система. — Замълча за момент, после добави: — В случая Тан и Ни предлагаха ясен избор и той вече беше направен. „Ба“ ще бъде съюзник на Ни.

— Там, където съм израснал, има една поговорка — подхвърли Малоун. — „Апетитът не идва през задника.“ Може би китайците трябва да извлекат поука от нея.

Пау се усмихна.

— Може би тази мъдрост е изречена от някой велик американски философ? — подхвърли той.

— Да — кимна Малоун. — При това от мнозина едновременно. Наричаме ги селяндури.

— Какво ще попречи на някой друг да заеме мястото на Тан? — попита Касиопея. — Той сигурно има последователи, готови да продължат делото му.

— В това няма никакво съмнение — кимна Пау. — Но тук нещата са различни от Америка и Европа. Неговите последователи нямат достъп до медиите и партийната върхушка. Тези привилегии трябва да бъдат спечелени с дългогодишна лоялност. Тук политиката е лично дело, за което са необходими поне двайсетина години. — Пау поклати глава. — Не. Министър Ни е единственият претендент за върховната власт.

Което самият Ни прекрасно знае, помисли си Малоун. Обзе го разочарование, че няма да е тук, за да види как Пау Уън ще бъде излекуван със собственото си лекарство.

— Звучите твърде уверено — подхвърли Касиопея.

— Съдбата се намеси в полза на Китай.

— Не вярваш в това, нали? — изгледа го Малоун. — За каква съдба говориш, след като лично ти реши бъдещето на страната?

— Как иначе могат да бъдат обяснени действията на всички нас? — усмихна се Пау. — Не е ли странно, че се озовахме на точното място в подходящото време, за да осигурим този резултат? И ако това не е съдба!

Оценката на Ни за този човек изглеждаше точна. Той наистина се надценяваше. Не е нужно да си гений, за да оцениш последиците от подобна грешка. Е, не беше проблем на Малоун. Неговата мисия приключи.

Половин дузина братя наобиколиха останките на Виктор, припявайки монотонен псалм. Във въздуха се извиваше ароматен дим. Лешоядите размахваха криле над главите им.

— Хайде да си вървим — подхвърли Касиопея.

Тръгнаха си, преди птиците да се заловят за работа, скачайки по заоблените, покрити с мъх камъни. Никой от тях не се обърна.

— Сбърках по отношение на Виктор — тихо промълви той.

— Не беше трудно. Този човек беше напълно непроницаем.

— Не и накрая.

— Той рискува с Тан, разчитайки на точен изстрел от моя страна — въздъхна тя.

Малоун беше на същото мнение.

— Чух думите му, когато се обърна — добави тя.

Погрижи се за нея.

Той спря на място. Тя също.

— Ние с теб сме участвали в много игри.

— Твърде много — кимна тя.

— Какво ще правим сега?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Странно, че водим този разговор след гибелта на Виктор.