Стив Берри - Гробницата на императора

— Махни се от пътя ми! — извика на Тан той.

— Внимавай, министре — обади се тихо Пау. — По всичко личи, че той иска да излезеш от тук.

— Млъквай!

Но старецът имаше право. В очите на Тан проблесна именно подобно желание. Обаче не можеше да остане тук. Просто не можеше. Какво беше казал премиерът? Животът може да бъде по-тежък от планината Тай и по-лек от гъше перо. Какъв ще бъде твоят?

— Мърдай! — заповяда на Пау той.

Двамата бавно се насочиха към погребалната зала. Ни подозрително оглеждаше галериите, търсейки скрита заплаха. Едновременно внимателно наблюдаваше тримата мъже, които бяха само на няколко крачки от тях. Тук имаше твърде много места за криене. А той беше уязвим от всички страни. От смъртта го делеше само един немощен старец.

— Няма къде да отидеш — кротко рече Тан.

— Заповядай да се покажат всички, които се крият в тези галерии! — извика Ни.

Притисна острието до гърлото на Пау и лицето на стареца се разкриви. Много добре. Беше крайно време и той да изпита страх.

— Ти им заповядай! — отвърна Тан.

— Покажете се! — извика с дрезгав глас Ни. — От това зависи животът на господаря ви!

Малоун чу някакъв вик. Чу го и Соколов, който здраво притискаше лицето на момченцето към рамото си.

— Това май беше Ни — прошепна Соколов. — Каза на някой да се покаже или господарят им ще умре — преведе руснакът.

Малоун се замисли. На няколко метра от тях се виждаше отворена врата. Той хвана ръката на Соколов и го поведе натам. Озоваха се в дълъг коридор с врати от двете страни. Той се промъкна към една от тях и бавно натисна бравата. Стаичката нямаше прозорци и беше малка, най-много седем квадратни метра, запълнена с големи глинени съдове, най-вероятно прибрани от двора.

— Чакайте тук — прошепна на Соколов той.

Руснакът кимна. По очите му личеше какво иска да каже: прав си, не можем да го оставим .

— Скрийте се зад тези неща и пазете тишина. Скоро ще се върна и всичко ще бъде наред.

Той затвори вратата, излезе от сградата и се насочи към отворения портал в противоположния край на двора, откъдето долитаха гласове.

Тан се наслаждаваше на ситуацията.

Ни Юн беше в капан. В манастира живееха само деветима братя. Двама от тях бяха тук, трети охраняваше Лев Соколов. Останалите бяха разпръснати из комплекса и чакаха заповедите му.

Малоун влезе. Зад отворения портал имаше просторно преддверие, от което се влизаше във внушителна заседателна зала. Таванът й беше покрит с блестящи жълти плочки. Шест големи медни съда излъчваха мека светлина, която се отразяваше от ярко изписаните стени. Оръжия и ризници бяха изложени във високи стъклени витрини. В дъното се виждаха фигурите на петима мъже.

Пау, Тан, Ни и още двама. Ни беше опрял острието на меч в гърлото на Пау. Стояха между високи, изпълнени с ръкописи лавици. Бяха хиляди, издигащи се на височина от петнайсетина метра. Малоун остана в сянката. Беше сигурен, че никой не забеляза присъствието му. Залата беше заобиколена от многобройни стаи и павилиони. През високо разположените между масивните колони прозорци струеше разсеяна светлина. Отвън отново прозвуча мелодичният звън на гонг.

Скрит зад витрина с брони и оръжия, Малоун огледа горните галерии. Стори му се, че долови някакво движение, но не беше сигурен.

Трябваше да помогне на Ни. Жаравата в един от медните съдове тлееше на няколко крачки по-нататък, пред входа на галерията, в която беше намерил укритие. Приближи се предпазливо до него и се скри зад медния съд, който излъчваше силна топлина. Огледа се на всички страни, но не забеляза нищо.

— Министър Ни, аз съм Котън Малоун! — извика той. — Покривам те с оръжието си!

В първия момент Ни не повярва на късмета си.

— Приятно е да чуя гласа ти! — извика в отговор той.

Малоун се показа. В ръката си държеше пистолет.

— Сега вече мога да ти прережа гърлото и да сложа край на лъжите ти! — прошепна Ни в ухото на Пау.

— Нима събра кураж да отнемеш човешки живот?

— Твоят не е проблем.

— Избирай умно, министре. Залогът е голям.

Острието остана притиснато в гърлото на стареца.

Едно съвсем леко движение щеше да бъде достатъчно. Очите на Ни не се отделяха от лицето на Карл Тан. Искаше му се той да бъде на мястото на Пау.

Решението щеше да бъде лесно.

После забеляза нещо в очите на Тан.

— Той иска да го направиш — прошепна Пау.

Касиопея и Виктор влязоха във вътрешния двор на манастира. Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от гласовете, които долитаха през отворения портал в дъното. Внимателно тръгнаха натам, като използваха прикритието на колонадата. Когато стигнаха, Виктор се притисна към стената и предпазливо надникна.