Стив Берри - Гробницата на императора

— Аз няма да позволя Китай да се отклони от пътя си — обяви твърдо Тан. — Западът не спира да пропагандира своите ценности и идеология, убеден, че ще успее да ни дестабилизира чрез някакъв вид маркетинг кампания, или така наречената демокрация .

— Ти нямаш никаква представа за опасностите, пред които сме изправени — изгледа го презрително Ни. — Днешен Китай няма нищо общо с империята на Цин Шъхуан.

— Но ние си оставаме китайци — възрази Тан. — Свалянето на нашето правителство, независимо дали отвън или отвътре, ще бъде далеч по-трудно в сравнение със случилото се в Съветския съюз.

Ни продължаваше да наблюдава събеседниците си. Коварни и опасни хора, които с нищо не се различаваха от деспотите, управлявали страната преди тях. Китай действително изглеждаше обречен да повтаря грешките си.

Той се отдръпна от пиедестала и огледа останалите три помещения. Те не бяха толкова големи като онези в подземията на Сиан, но достатъчно просторни, въпреки че бяха задръстени от погребални предмети.

— Няколко от бронзовите съдове са пълни с течност — приближи се към него Пау. — Аз си позволих да счупя печата на един от тях и вдъхнах богатия аромат на амброзия. Направихме химически анализ на течността. Оказа се, че тя съдържа спирт, захар и мазнини и на практика представлява маслен ром, произведен преди повече от две хиляди години.

При други обстоятелства Ни без съмнение щеше да бъде впечатлен, но в момента мислите му бяха заети с друго — как да избегне катастрофата с хеликоптер, която му бяха подготвили.

— А какво представляват онези бронзови лампи? — попита Тан и посочи една от стените. — Струва ми се, че всички са еднакви.

Ни вече ги беше забелязал. Част от тях бяха подредени на поставки покрай стените, други стояха на лавиците и по пода. Тяло на тигър с глава на дракон и криле на феникс. Бяха стотици. Идентични с онази, която беше взел от музея.

— Те са същите като онази лампа в Антверпен — отвърна Пау. — Всяка от тях е пълна с петрол, извлечен от сондажите в Гансу преди повече от две хиляди години. Задържах една от тях и я пренесох в Белгия.

— Искам да взема проби от този петрол — обяви Тан.

— Страхувам се, че гробницата на императора вече е осквернена — обади се Ни.

Малоун и Вит му бяха разказали какво се беше случило след бягството. За пожара и гъстите облаци дим. Реши да го сподели с Пау.

— Да се надяваме, че щетите са минимални — въздъхна възрастният мъж. — Минералното масло, с което залях живака, не би трябвало да причини големи поражения. Но самият живак е друга работа. Изпаренията от него ще се разсеят след доста време.

— Това няма значение — рече Тан.

— За разлика от вас този човек не го е грижа за миналото — подхвърли Ни, обръщайки се към Пау.

— Грешка, която ще бъде поправена. Тепърва ще поговорим по този въпрос.

— Трябва да поговорим по много други въпроси — предизвикателно каза Тан. — За неща, които пропусна да споменеш.

— Например защо убих хората, които ти изпрати в дома ми? — спокойно се обърна да го погледне Пау.

— И за това също.

— Ще ти кажа. Но имай предвид, че никой не може да ми иска обяснения.

Тан видимо не остана доволен от последната реплика.

— Шоуто май продължава, а? — изгледа ги Ни. — Имам предвид фалшивите противоречия между вас двамата.

— Не, министре — поклати глава Пау. — Тези противоречия са истински.

Силите бързо напускаха Касиопея. Леденото течение безмилостно сковаваше костите и мускулите й. Смъртта отново беше близо, за трети път през последните два дни. Едва ли щеше да оцелее надолу по течението. Още повече че някъде със сигурност щеше да стигне и до водопад. В лицето й плисна облак кафява пяна и тя неволно затвори очи.

В следващия миг нещо я сграбчи за дясната ръка и я откъсна от скалата. Тя отвори очи и видя надвесения над нея Виктор, който с мъка пазеше равновесие на съседния камък, но я държеше здраво. Тя протегна лявата си ръка. Тялото й се завъртя и започна да се измъква от водата.

Той й беше спасил живота. За пореден път.

— Не очаквах да го направиш пак — изхълца тя, докато жадно си поемаше въздух.

— Нямаше как. В противен случай Малоун щеше да ме застреля.

Тялото й се сгърчи от ледена тръпка, която не подлежеше на контрол. Виктор коленичи на ръба на скалата, съблече якето си и плътно я зави с него. Тя покорно се отпусна в прегръдките му. Нямаше сили да се съпротивлява. Зъбите й затракаха. Трябваше да направи нещо, за да успокои нервите си. Виктор продължаваше да я притиска към себе си.