Стив Берри - Гробницата на императора

— Никога! — отсече Тан.

— Жалко. Ако го беше направил, щеше да видиш дълга опашка от хора, пристигнали от всички краища на страната, за да подадат своите жалби. Почти всички са били жертва на режима. Местен чиновник пребил нечий син, нагъл предприемач отнел земята на друг с активната помощ на държавата. На трети му откраднали детето и така нататък.

Ни замълча, а Тан усети, че паузата е умишлена.

— Всички тези хора са убедени, че ако някой в столицата изслуша оплакванията им, справедливостта ще бъде възстановена. Но ти и аз отлично знаем, че това е невъзможно. Никой няма да си мръдне пръста за тях, въпреки че те познават основните принципи на демокрацията и искат да се обърнат директно към своето правителство. Според теб колко още може да продължи това пренебрежение към проблемите на хората?

Тан знаеше отговора.

— Вечно! — отсече той.

Касиопея потъна като камък и течението я повлече. Студената вода беше най-малкият й проблем. Направи няколко енергични движения с краката и успя да изскочи на повърхността и да поеме глътка въздух. После течението отново я понесе. Най-неотложната й грижа беше да прекрати движението си напред, което неминуемо щеше да доведе до удар в някоя скала, до счупване на крак или глава и дори до смъртта й. Милиарди пенливи капчици караха ушите й да бучат. Под нея нямаше дъно.

Тя успя да поеме още една глътка въздух и да хвърли поглед на онова, което я чакаше напред. Камъни. Големи заоблени камъни, които стърчаха над течението.

Налагаше се да рискува. Започна да движи крайниците си с всичка сила, за да се задържи на повърхността и да се придвижи към брега. Но водата я подмяташе като сламка, подчинявайки се единствено на гравитацията. Кафява пяна плисна в лицето й. Продължаваше да се носи по течението с протегнати ръце. Дланите й се блъснаха в нещо твърдо. Тялото й не отскочи. Ноктите й се забиха здраво.

Главата й изскочи на повърхността. Водата яростно блъскаше раменете й, но стремителното движение напред престана.

Тя си пое въздух на пресекулки, отърси пелената от очите си и най-сетне осъзна, че замръзва.

Малоун следваше извивките на пътеката. Лекият ветрец носеше сковаващия дъх на близките ледници. Тялото му неволно потръпна. Не толкова от студ, колкото от огромното напрежение. Пръстите му бяха свити в юмруци, в очите му имаше влага. Още колко приятели трябваше да загуби?

Сиви зайци пресякоха пътеката напред и бързо се шмугнаха в пукнатините между скалите. Отзад все още долиташе грохотът на водата. Хеликоптерът беше изчезнал. Виктор вероятно се беше спуснал на дъното на дефилето, опитвайки се да направи нещо. Проклет мръсник!

Не беше изпитвал толкова силен гняв от миналата година насам, когато отвлякоха Гари. Бе убил похитителя му без никакво колебание, без капчица чувство за вина. Същото би сторил и с Виктор. Но сега беше най-важно да се концентрира. Соколов разчиташе на помощта му. А Ни Юн трябваше задължително да я получи. Стефани очевидно ги смяташе за важни участници в играта. Иначе не би включила в нея нито него, нито Касиопея. Да не говорим за Виктор. Още в Копенхаген му направи впечатление, че тя не бе проявила особена загриженост за опасното положение, в което беше изпаднала Касиопея. А и откъде знаеше толкова много за биотичния и абиотичния петрол?

Сега вече той разбираше. Стефани беше привлякла Виктор, за да се грижи за младата жена. Но дали той го беше направил? Стефани също трябваше да поеме отговорност за последиците.

Пред очите му се появи каменен олтар, осветен от две лампи. Той пое предпазливо натам. Пътеката извиваше надясно. Монолитна скала не позволяваше да се види какво има зад завоя. По стените й подскачаха слънчеви зайчета. Цял живот се беше стремил да бяга от емоциите. Отказваше да признае съществуването им, криеше ги под дебелия пласт отговорности. Но на практика беше тотално зависим от тях — факт, който разбра прекалено късно.

Касиопея Вит му липсваше. Обичаше я. Да, да, точно така. Но никога не бе промълвил дори дума за това. Защо, по дяволите?

В далечината се понесе мелодичен звън на гонг. Плътните тонове заглъхнаха. Обгърна го дълбока тишина.

Ни беше твърдо решен да не показва слабост. Беше готов да устои на фанатиците до самия край.

— Съветската система правеше всичко възможно, за да превърне народа в слуга — каза той. — В Белгия дори вие признахте, че това е грешка, Пау.

— Болшевиките наистина допуснаха много грешки — кимна по-възрастният мъж. — Но ние трябва да ги избегнем.