Стив Берри - Гробницата на императора

— Опитах се да задържа войниците, докато вие с Малоун прекосите моста, но не подозирах за хеликоптера — промълви той. — Появи се изневиделица, а хората в него очевидно знаеха, че трябва да минете по този мост. Тан се е погрижил за всичко.

— Къде е Котън? — прошепна тя, надявайки се, че беше успял да се спаси от картечния огън.

— Казах му да продължава нагоре. Разбира се, след като се отказа да стреля по мен. Онези в хеликоптера също искаха да ми видят сметката, но огънят им нямаше как да стигне до дъното на дефилето. И те си тръгнаха.

В очите му имаше загриженост и гняв.

— Как ме намери? — попита тя.

— Използвах времето, през което ти висеше от моста. Честно казано, очаквах да видя счупени кости.

— Ставаме двама — каза тя.

Тя започваше да се възстановява. Тръпките намаляха. Огледа околността. Моментално оцени огромния риск, на който се беше изложил Виктор, прескачайки от камък на камък сред бурните води на реката. Едно подхлъзване и край — щеше да бъде отнесен.

— Благодаря ти, Виктор.

— Не можех да допусна да се удавиш.

Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, но задържа якето. От дрехите й се стичаше вода, пръстите й бяха посинели. Лъчите на утринното слънце все още не проникваха в тясното дефиле, оградено с отвесни скали. Но тя знаеше, че топлината е някъде там, горе.

— Трябва да стигнем до онази зала.

— Пътеката за нея се намира ей там, отсреща — отвърна той и посочи противоположния бряг. — Малоун трябва вече да е стигнал до манастира.

— Когато всичко това приключи, вие с него трябва да се помирите.

— Съмнявам се.

— Той може да бъде разумен.

— Не и когато става въпрос за теб.

— А ти? — погледна го тя.

Виктор оглеждаше стърчащите от реката камъни, избирайки най-безопасния път до другия бряг.

— Догоре има поне двайсет минути изкачване — каза той. — Трябва да побързаме.

— Зададох ти въпрос! — сграбчи ръката му тя.

— Долу в града Малоун имаше право — въздъхна той. — Убих онзи пилот единствено за да спечеля доверието ви. — Направи кратка пауза и горчиво добави: — Прав е да ме нарича случайна придобивка . Другото наименование на никой . Питаш ме как бих постъпил. На кого му пука, по дяволите?

— На Стефани. Тя те е изпратила да прибереш Соколов.

— А пък Иван ме изпрати да ликвидирам Тан. Но вместо това ето ме тук, за да спася живота ти. За пореден път…

Касиопея не знаеше какво да каже и бавно разхлаби хватката си. Виктор се обърна и скочи на близкия камък.

Малоун приближаваше манастира с изострено внимание. След последния завой на пътеката се появиха високи, боядисани в червено стени, оформени като затворен правоъгълник, в който се виждаше един-единствен вход.

Спря пред него и огледа златистия плочник. Над масивния портал, боядисан с червен лак, беше окачена табела с няколко символа:

Символите му бяха познати от копринената карта в резиденцията на Пау Уън, а също така и от картата на китайския премиер. Афан. Така се наричаше дворецът на Цин Шъхуан. А също и Залата за съхранение на хармонията.

Двете крила на портала бяха открехнати и сякаш го подканяха да влезе. След кратко колебание той пое по покритата с каменни плочи пътека, способна да побере редица от шестима мъже. Други три портала със сложни инкрустации водеха към вътрешния двор, ограден от многоетажни сгради с просторни веранди. Подрязаните дървета, старателно оформените храсти и лехите с цветя, сред които бълбукаше изкуствено поточе, създаваха илюзията за тишина и спокойствие.

Но той си даваше сметка, че на това място съвсем не цари покой.

Пред очите му се появи многоръка фигура на божество с няколко лица. На третия етаж на сградата в дъното се виждаше отворена врата, зад която струеше светлина. От двете й страни стърчаха огромни слонски бивни. Все още не се виждаха хора.

Малоун държеше пистолета ниско до тялото си, с пръст на спусъка. Опитваше се да успокои пулса си и чувството за леко замайване, причинено от разредения въздух. После долови някакви звуци. Смях. На дете, което говори на руски.

Очите му обиколиха двора и бързо откриха източника. Вдясно от него, на първия етаж, зад един отворен прозорец. Соколов и синът му? Скоро щеше да разбере това.

Касиопея се катереше по пътеката. Наближаваше крайната цел на пътуването им. Щяха да бъдат заедно с Малоун, ако не ги бяха атакували на въжения мост. Дървета с оголени като гигантски нокти корени предлага опора встрани от пътеката. Физическите усилия я стоплиха. Виктор крачеше напред, но от време на време се обръщаше да я погледне, продължавайки да играе ролята на охрана. Сред реката я беше прегърнал. Достатъчно силно, за да почувства емоциите му. Тя знаеше какво изпитва, но и той като нея и Малоун предпочиташе да задържа всичко в себе си. Явно беше разстроен от убийството на китайския пилот. Нещо необичайно за него. Мъжете като Виктор рядко анализираха действията си, а още по-рядко съжаляваха за тях. Работата си е работа, моралът да върви по дяволите. До този момент възгледите на Виктор бяха именно такива. Тя вярваше на думите му за Соколов. Стефани действително би желала да запази живота на руснака. Но Иван беше друга работа. Той също не би убил Соколов, но нямаше да се поколебае да го направи, ако това беше единственият начин да му затвори устата.